— Мога да: направя нещо по-добро — отговори Том и вдигна чантата си от земята. Сложи я на коленете си, извади двете копия на договора и ги подаде на двамата мъже. — Това обяснява всичко.
Харпър и Арчър прочетоха документа в мълчание. Американецът първи вдигна поглед от листовете.
— Колко пари са останали в Швейцария? — попита той.
— Не знам — излъга Том.
— Тогава откъде знаете, че пет милиона са ваши?
Том обясни, че дядо му е оставил определена сума по сметката. Той знае цифрата наизуст: 567 384.22. Това е станало през 1944 и оттогава парите са недокоснати.
— Трябваше да се пазаря с швейцарците за лихвата — призна той. — Накрая се споразумяхме за три процента и девет десети или по-точно за три точка деветдесет и две. Това прави пет милиона долара. Накарах ги да ми ги преведат по сметка в Лондон. Можете да проверите в следващата ми данъчна декларация.
— Тогава за какво сте му на Суини, за да сложи ръка на остатъка? — Харпър не се отказваше лесно.
— Не знам — хладно отговори Клейтън. — Предполагам, че след като банката вече е разбрала, че татко е мъртъв, всичко внасяно и теглено незаконно от негово име сега попада под мой контрол.
— И от банката не ви казаха какъв е балансът?
— Не.
— Намирам това за странно.
— Познавам швейцарските банки — отвърна Том. — Те все още ползват печалбите от Третия райх.
— Дали ще ни кажат, ако ги попитаме?
— След разпореждане на съда — със сигурност — обясни Арчър.
— Господин главен инспектор — каза търпеливо Том, — държавата Израел ги пита от петдесет години и още чака отговор.
— Защо вие не ги попитате? — Харпър беше започнал да губи търпение.
— Не ме интересува. Просто искам Суини или който стои зад него, да вземат парите, скрити в сметката на моя нищо неподозиращ баща, и да се разкарат от живота ми.
— Като, разбира се, изключим незначителния факт, че са ви заплашили с убийство — измърмори Арчър с ъгълчето на устата си, докато разпалваше следващата лула.
— Точно затова дойдох тук — възкликна Том, зарадван от възможността да се върнат на темата.
— Още ли възнамерявате да се срещнете с него, както сте се разбрали? — попита Арчър.
— Можете да сте сигурен.
Арчър кимна одобрително.
— В такъв случай — продължи той съвсем небрежно, — нали нямате нищо против да подслушваме? По такъв начин — продължи той, преди Том да успее да възрази, — щом повтори заплахата за убийство, ще имаме повод за незабавен арест.
Клейтън не беше обмислял подобна възможност. Ако сложат бръмбар в стаята на Дик, нямаше да може да изиграе своя коз — клетвената декларация, която ще подскаже на Салазар, че не може да спечели, ако го убие, и ще е най-добре да приеме тридесет и седемте милиона и да се разкара.
— Разбира се, нямам възражение. Дано го пипнем — съгласи се въодушевено Том, но ясно съзнаваше, че трябва да води много внимателно разговора със Суини.
Подготовката беше завършена много бързо. Някъде от мазето се качи един недодялан тип на име Ъркуарт и закачи предавател с големината на кибритена кутийка във вътрешния джоб на сакото на Том. После закрепи с лепенки за гърба на ризата му тридесетсантиметрова антена. Арчър се обади в «Кларидж» и се свърза с един от заместник-управителите, който се ужаси от идеята да подслушват някого от гостите и решително отказа да изпълни молбата на главния инспектор. Тогава Арчър потърси директора на групата «Савой», която притежаваше «Кларидж», негов стар приятел. След няколко уверения, че става дума за наистина сериозно нещо, той получи подкрепата му.
Апартаментът на Суини се намираше на края на коридора и стаята до него беше заета, затова се спряха на помещението отгоре. Ъркуарт потегли от Скотланд ярд с такси, като носеше екипировката си в сак. Том изчака петнадесет минути, след което и той взе такси в същата посока. Арчър и Харпър се качиха в полицейска кола без отличителни знаци и влязоха в хотела през задния вход откъм «Брукс мюс».
Денят на кмета Ромуалдес беше започнал с приповдигнато настроение, което бързо започна да спада. Той се обади на де ла Круз вкъщи и го помоли да дойде в общината в седем и тридесет, за да прегледат отново всички висящи фактури.
Банката вече беше приготвила купчини чекови книжки за «Малага строителство» и фондацията. Дори ги пуснаха, преди още по сметките да има пари, защото се съобразиха с високото положение на директорите и членовете на Управителния съвет. Кметът с радост се зае лично да пише чековете, като ги подаваше на Де ла Круз да ги подпише и да ги закачи към съответната фактура, а след това със замах добавяше своя собствен подпис. В течение само на час той раздаде един милиард песо. Мигел Ромуалдес очевидно беше човек с тежест.