В осем започна да звъни телефонът, но сега той не нареди на секретарката си да отклонява хората. Кметът пожела да говори с всеки, порицаваше го строго, че му липсват вяра и опит, след като си мисли, че при толкова огромен проект нещата могат да се уредят за един ден. Търпението, продължаваше Ромуалдес с маниер, който беше нов за него, е добродетел, урок, който предприемачите трябва да запомнят добре за следващия етап на строителните работи. На онези, които се обръщаха към него смирено и предлагаха лично да си вземат чековете, той определяше часове след седемнадесет часа, когато банките вече бяха затворени. На другите, особено на онези, които във времето на изпитания му бяха отказали обещаните преди това услуги, подробно обясняваше, че «Малага строителство» няма куриери, затова всички чекове ще бъдат изпратени още тази вечер по пощата.
В девет се обади на директора на банката в Антигуа и го помоли да му звънне веднага, когато един от двата превода влезе в тамошните банкови сметки. След като до девет и половина нищо не се случи, отново се обади в банката. Изслуша извиненията, че парите идват чак през Богота, което е нещо нормално, и настоя да се свържат със столицата и да накарат бюрократите да се размърдат.
В десет и тридесет започна да звъни частният му телефон и той ядно се протегна за слушалката, но замръзна, като чу гласа на Моралес. Наркобаронът пожела кметът веднага да дойде при него. Все още реещ се в небесата на своята собствена суета, Ромуалдес му отговори, че е доста зает, забравяйки за миг с кого разговаря. Пронизителното мълчание, което настъпи след изпуснатите думи, го приземи твърде грубо и той се поправи, добавяйки, че естествено ще зареже всичко и незабавно ще дойде. Помоли Де ла Круз да го изчака, нямало да се бави дълго, и да се оправя с предприемачите така, както той беше правил. След това освободи шофьора, както правеше винаги в подобни случаи, и излезе от Меделин в посока Вила дел Кармен.
Когато пристигна, му махнаха да мине през портала и той очакваше да види Моралес на верандата. Вместо това, когато спря пред входа на къщата, единият от двамата индианци телохранители на Моралес отвори рязко вратата на колата, размаха пистолет пред лицето му и му заповяда да седне на предната седалка на спрелия наблизо джип. Другият индианец, който винаги се навърташе близо до наркобарона, вече седеше на задната седалка. Опитвайки се да запази известно самообладание, Ромуалдес настоя да разбере къде е дон Карлос, но придружителите му запазиха мълчание. Амая завъртя ключа на стартера и подкара към джунглата.
След няколко километра слязоха от горския път и завиха по тесен коловоз, който се изкачваше в планината. На едно място, където коловозът завиваше остро надясно и джипът трябваше да намали, от шубраците излязоха въоръжени мъже, но щом разпознаха телохранителите на дон Карлос, им махнаха да продължат напред. След двадесет минути стигнаха до полянка. За пръв път кметът видя фабрика за преработка на кока. Амая спря колата точно в средата на полянката и после двамата индианци съпроводиха Ромуалдес до най-голямата колиба.
Там ги чакаше Моралес.
В колибата се намираше лабораторията: дървени маси, покрити със стъкленици, везни и съоръжения за пакетиране. До стената бяха подредени петкилограмови пакети кокаин. Тупак блъсна кмета към голям дървен стол и го натисна да седне.
— Дон Карлос, искам да знам за какво е всичко това! — запротестира той, но гласът му се пречупи.
Моралес не продума.
Тупак започна да връзва дясната ръка на Ромуалдес към плоския подлакътник на стола. Когато кметът се опита да издърпа ръката си, индианецът му нанесе силен удар в гърдите и продължи. Само за няколко минути ръцете и краката на дон Мигел бяха вързани за стола, а торсът му беше омотан с въже и притиснат здраво към облегалката. Моралес вдигна ръка и двамата телохранители излязоха от колибата, затваряйки вратата след себе си.
— Какво става? Какво съм направил? — умолително попита дебелакът.
— Ти ми кажи, Мигел — гласът на наркобарона беше студен като арктически лед. — Някой току-що ми открадна — изсъска той в лицето на Ромуалдес — петдесет милиона долара. Петдесет.
— Не съм аз, дон Карлос, не съм аз, кълна се в Бога! — кметът се замоли да бъде разбран, защото това е ужасна грешка. — Парите още не бяха пристигнали, когато тръгнах от общината, за да дойда у вас.
— Кажи ми, Мигел, имаш ли представа колко са петдесет милиона долара?
— Нямам нищо общо с това. Кълна се!