В едно голямо имение на десет километра западно от Кали Рикардо Нориега хапваше втора закуска. Външният му вид даваше невярна представа за неговото богатство и власт. Седеше на опърпан ракитов стол, отпиваше бира направо от шишето и ръфаше парче франзела, обилно натъпкано с шунка. Носеше мръсни джинси, маратонки «Рибок» и тениска с надпис «Лейкърс», а по бузите му чернееше тридневна брада. Беше извървял дълъг път от незавидната позиция на бияч от бандата на Очоа в Меделин. Сега ръководеше собствена организация, но начинът му на живот не се бе променил. На тридесет и шест години командваше триста души и беше на четвърто място в йерархията на престъпния свят в Кали. Нямаше семейство. Имението, което беше придобил, след като подсказа на петото поколение собственици, че ще живеят по-дълго, ако се преместят в Богота, беше негов дом, кабинет и база за разпространението на кокаина. Бандитите се мотаеха из вилата в колониален стил, слагаха крака върху ценните мебели и лепяха лекета от смазката на автоматите по нежните тъкани на тапицериите. Шест докарани от Буенавентура курви денонощно се разхождаха полуголи.
С пълна уста Нориега даваше заповеди на своите помощници. Тази вечер трябваше да се откара тристакилограмова пратка до Баранкила. Стана, защото чу пристигащата пощенската кола. Излезе на терасата и видя как хората му обкръжиха пощаджията, който извади от пикапа едно дървено сандъче.
— Какво е това, по дяволите? — провикна се той към тях, но те само вдигнаха рамене.
Сандъчето си лежеше там, дълго деветдесет сантиметра, широко четиридесет и пет и също толкова високо, а мъжете стояха и го гледаха, докато пощенската кола се отдалечаваше.
— Отворете го — нареди Нориега.
Задачата не им допадна особено. Членовете наркокартела не бяха чужди на бомбените изненади, но Нориега стоеше заплашително на терасата, а на рамото му сякаш случайно се полюшваше автомат «Хеклер Кох».
Един от мъжете тръгна към гаража и се върна с малък железен лост. Когато пъхна извития край между капака и стеничката, останалите благоразумие заотстъпваха назад. Дървото изскърца пронизително в тихия сутрешен въздух и пироните започнаха да излизат. Капакът се повдигна, мъжът се отпусна на колене, за да надникне вътре, и внезапно се дръпна назад с изкривено лице, а другите се проснаха на земята. Нориега дори не трепна.
— Какво е това? — настоя той.
— Исусе мили, шефе, това са човешки кости! — извика мъжът с лоста.
— Свали капака — нареди Нориега и тръгна по стълбите.
Проснатите на земята мъже наставаха засрамени. Обкръжиха сандъчето и се втренчиха вътре. Скелетът беше спретнато подреден. В единия край беше положен черепът, съвършено оголен от киселината. Нориега приклекна, взря се по-внимателно, протегна се и извади парченце ламиниран картон — беше част от лична карта.
Наркобаронът изруга на глас и тръгна с тежки крачки към къщата. Моралес, този курвенски син Моралес, отново се беше опитал да го унижи. Двамата съперници се познаваха отдавна, още от времето, когато Моралес работеше за Ескобар, а Нориега — за Гавириа, тогавашните наркокрале на Меделин. Още тогава се мразеха и в червата, но трябваше да се подчиняват на чужди заповеди. Нориега често си беше мечтал неговият началник да нареди удар срещу Ескобар, за да се възползва незабавно да очисти Моралес.
Но такава заповед никога не бе дадена. С годините и двамата производители на наркотици бяха забогатели и стигнали на свой ред до върха. Нориега мразеше покровителственото държане на Моралес, който сякаш можеше да проследи дедите си чак до Писаро. Сега дон Карлос трябваше да си плати за това открито предизвикателство. Единственият въпрос беше как.
Той не се страхуваше от Моралес. Вярно, че господарят на Вила дел Кармен командва двеста души, но се говореше, че изпитва парични проблеми. Ако Нориега го нападне масирано, половината от хората на Моралес ще дезертират. Единствената пречка бяха ченгетата в Меделин. Откакто силите на реда от Богота проведоха чистка в града, там бяха разквартирувани петстотин добре обучени и въоръжени от армията полицаи. Те патрулираха по шосето, свързващо Кали с Меделин, й контролираха всички подходи към града. Уличните войни в Меделин останаха в миналото. Ако искат да пробият полицейския обръч, трябва да са готови да убиват ченгета и сами да понесат загуби. Нориега не го беше грижа за жертвите, но мъртвите ченгета щяха да докарат отново армията. А това щеше да навреди на бизнеса. И тогава като гръм от ясно небе съдбата реши да му помогне. Телефонът звънна и един от хората му го повика.