— Госпожо Клейтън? — попита той, докато вървеше към нея.
— Да? — отговори тя и се усмихна нищо неподозираща. Не успя да разпознае лицето, но акцентът несъмнено беше американски.
Салазар се доближи, докато тя стоеше все още усмихната, наполовина извърната към него, продължавайки да бърка в чантата за ключовете. Той я хвана здраво за ръката и притисна оръжието в стомаха й.
— Не вдигай шум и тръгвай с мен — каза той тихо и властно, докато изкуствената усмивка още стоеше залепена на лицето му.
Даде й само две секунди да се съвземе и да осъзнае положението. Винаги действаше така. Човек трябва да даде на жертвата време да помисли, защото иначе се паникьосва и прави глупави опити да избяга. Той се съсредоточи върху очите й. Когато видя в тях разбиране, продължи:
— Защото иначе ще вляза и ще почна да стрелям из къщата.
Това подейства. Със сигурност вътре имаше деца, а всички майки по света бяха еднакви. Тя тръгна покорно редом с него, мърморейки несвързани въпроси. Когато отвори багажника на бентлито, той усети очакваното колебание, затова престана да се усмихва, ръгна цевта в тялото й и яростно нареди:
— Влизай вътре.
Карълайн се подчини. Той я следеше как се намества и свива на кълбо в просторния багажник и започна внимателно да спуска капака.
— Не вдигай шум, отпусни се. Ще отидем на едно място на най-много двадесет минути път от тук. Аз ще карам. Ако направиш някоя глупост, ще ти издухам мозъка, разбра ли? — след което натисна здраво капака надолу, докато не чу как ключалката изщрака.
Отвличането бе продължило по-малко от две минути. Тони Салазар зави наляво към «Кенсингтън хай стрийт» и след това отново наляво, смесвайки се с малкото коли, които пътуваха към Хамърсмит. След десет минуси щеше да е на магистралата. Беше много доволен от свето изпълнение. Сега вече разполагаше с лост за въздействие върху Том Клейтън, нещо, което да размени за четиридесет и три милиона долара.
Онова, което Тони не забеляза в своето главозамайване, беше личицето, което надничаше от прозореца на номер 61. Патрик Клейтън се намръщи и чак сбърчи нос от удивление.
— Току-що видях мама да влиза в багажника на една кола — обяви той.
— Така ли, Патрик? — попита младата бавачка, без да вдигна поглед от плетката си. — И къде точно видя това?
— Точно тук! — подвикна Пат развълнувано. — Пола, кълна се, качи се в багажника на една кола!
— Патрик Клейтън, какви ги говориш?
Тя стана и тръгна към прозореца. Нервно намести лентата, която придържаше косата й опъната назад, с едната си ръка, а с другата дръпна пердето настрана и започна да оглежда площада.
— Нищо не виждам. Защо ще й е на мама да се качва в багажника на някаква кола?
Тя се изкиска нервно на тази нелепа представа.
— Пола, имаше един мъж. Видях го. Той хвана мама за ръката и я заведе до колата. Ето. — Той посочи към празното място, там беше паркирана! След това се качи и потегли натам. — Той пак посочи с пръст.
Бавачката се намръщи. След това се отпусна на колене, за да може да погледне Патрик в очите.
— Сигурен ли си, че беше майка ти?
— Разбира се. Чух таксито и дойдох да погледна. Видях мама да слиза, после плати на таксито и след това се появи този мъж.
— Те отидоха при колата и ти видя, че тя се качи в багажника?
— Да!
— Не на задната седалка?
— Не, в багажника! Мъжът го отвори и мама се качи!
Пола повярва, че Патрик казва истината, но какъв беше смисълът на случилото се, тя нямаше ни най-малка представа. Помоли момчетата да седнат и да гледат телевизия, след това отиде при телефона и се обади в банката. Вече минаваше осем и обаждането беше прието от охраната, която потвърди, че господин Клейтън си е тръгнал. Тя опита да открие Том на мобилния му телефон, но чу запис, който й съобщи, че апаратът е изключен. Като се надяваше, че няма да излезе глупачка, пое дълбоко дъх и набра 112.
Операторът на спешния телефон записа данните й и я увери, че много скоро при тях ще дойде полицай.
Първата патрулка пристигна след пет минути с примигващи буркани, но без сирени от уважение към аристократичния квартал, чиито оплаквания от шума със сигурност щяха да намерят благосклонни уши, независимо колко сериозно е било положението. Двама униформени полицаи почукаха на вратата и бяха поканени да влязат от разстроената бавачка. Тя ги въведе в приемната, където полицайката я прегърна през раменете и нежно я накара да седне. Когато бавачката се посъвзе, тя повтори онова, което момчето й беше разказало. Тогава полицаите се заеха с Патрик, който изглеждаше разтревожен, след като пристигна полицията. Те внимателно го придумаха да им разкаже всичко, което беше видял.