— Да караме поред — Арчър се обърна към униформените полицаи. — Искам да отидете в «Кларидж». Във фоайето има цивилен детектив. Казва се Никълъс. Обадете му се. След това се качете в стая 501. Човекът се казва Ричард Суини — той им подаде американския паспорт на адвоката. — Прочетете му правата и го арестувайте. Ако иска да разбере в какво го обвиняваме, можете да му кажете като начало за заговор за отвличане. Останалото ще изясним по-нататък. Заведете го на «Савил роу» и го затворете сам в килия.
— Слушам, сър. Опасен ли е?
Арчър погледна към Харпър, който помисли малко, но после поклати глава.
— Не, той не е — каза американецът, — но не знаем кой още е в Лондон с него. Така че бъдете внимателни.
Когато двойката полицаи излезе, Арчър поиска от Пола позволение да използва телефона и звънна в Скотланд ярд, за да нареди изпращането на въоръжена група в хотел «Интерконтинентал». Той предполагаше, че Салазар няма да е там, и ако предположението му се окажеше вярно, трябваше основно да претърсят стаята му.
— Нещо друго? — попита той Харпър.
— Мисля, че, поне за момента, най-полезното, което можем да направим, е да останем и да изчакаме господин Клейтън. След станалото той сигурно ще бъде по-разговорлив.
Бавачката обеща, че ще им направи чай, след като сложи момчетата да си легнат.
По това време Тони Салазар беше пристигнал в мотела близо до «Хийтроу». Той заобиколи откъм задната част, обърна колата и я паркира с багажника към своята стая. Забеляза, че откъм тази страна имаше паркирани само два автомобила, а отвъд тях се виждаше само пусто поле под отблясъците на най-голямото европейско летище. В двете стаи, пред които имаше коли, светеше, но нито една от тях не граничеше с неговата. Салазар отключи вратата и влезе, за да запали нощната лампа. След като огледа набързо помещението, се върна и отвори багажника. Той махна с револвера на Карълайн да излиза и я отведе в спалнята на апартаментчето. Там й нареди да си свали палтото и да легне. Тя все още беше объркана. Мъчеше се да си възвърне част от самообладанието и да разбере защо се случва всичко това. Салазар отиде в банята и се върна с голяма хавлия, извади сгъваемия си нож и я наряза на ивици. Карълайн се опита да завърже разговор, но той й махна с ножа да млъква.
— Легни по корем — изкомандва той носово. — Сложи си ръцете на гърба. — Той завърза китките й и след това повтори процеса с глезените. — И така, госпожо, ако започнеш да правиш номера, ще те гръмна. Ясно ли е? — Той размаха оръжието, докато тя не кимна. — Не ми пука за теб. За мен не означаваш нищо. Трябва ми шибаният ти съпруг. Той вече е почти мъртвец. Но ти? Ако се държиш прилично, кой знае? Може да оцелееш и да си намериш друг съпруг! — той се засмя неприятно, докато сядаше в долния край на леглото.
Карълайн нищо не каза. Ужасена, тя не можеше да повярва, че е подложена на подобно изпитание. Въпреки това изпитваше странно облекчение, че кошмарното пътуване в багажника е свършило.
— А сега ми кажи по десния начин къде е той?
— Не знам — отговори тя честно, сдържайки сълзите си. — Защо го преследваш?
Салазар и удари шамар с рязък отмерен удар и цяла длан. Карълайн прехапа устни, но нищо не каза.
— Помисли си добре. Аз задавам въпросите, разбрано? Не е в банката и не беше вкъщи, когато те взех. Къде ходи след работа? Да не е скрил любовница в някое малко гнезденце? — той облиза чувствено устни.
— Остави ме намира, копеле такова! — изпищя тя истерично.
— Госпожо, трябва да се научиш да се държиш прилично.
Той отново я удари, но този път с опакото на ръката. От носа й потече кръв, която той грубо избърса с парче от хавлията. Не искаше да остават кървави следи по леглото.
Тони се усмихна отново и нарочно се загледа в дългите й крака. Полата й се беше вдигнала доста над коленете и Салазар почувства възбуда от пълната си власт. Карълайн разпозна погледа и страхът й нарасна.
— Знаеш ли, че си много готино парче?
Карълайн не отговори, опита се да избегне погледа му и се замоли този кошмар да свърши по-скоро.
— Слушай, госпожо. Твоичкият ми открадна четиридесет и три милиона долара. Искам си ги. Нима това е неразумно?
Значи това влечуго, помисли си Карълайн, застанало пред нея, е собственикът на парите, които Том намери в Цюрих? Направо не е за вярване.
— Парите вече не са у него — каза тя с болка в подутите устни. — Той никога не ги е искал. Днес отиде да ги върне.
— На кого?
— На Ричард Суини. Познаваш ли го?
— Да, ама изглежда е променил намерението си. Не ги е върнал. Затова си тук. Къде са ми проклетите пари?