Ейлин се стресна — Елда беше плеснала с ръце, за да повика слугите.
Смрачаваше се.
Запалиха свещи на терасата и трябваше да занесат фенери на войниците, които бяха останали около каменната пейка, за да пазят Алисия. Херцогинята нареди да сервират лека вечеря, до която едва се докосна, и чакането продължи в мълчание.
Докато накрая Ейлин не издържа.
— Стига толкова — каза тя и стана.
— Къде отивате? — попита херцогинята.
— Да говоря с дъщеря ви.
— Забранявам ви!
— Хайде, бе! — промърмори Ейлин.
Тръгна да слиза по стълбите на терасата, когато усети, че я хванаха за китката. Обърна се — Елда я държеше. В този момент я обзе гняв, който се мъчеше да сдържи. Лош пламък се появи в очите ѝ, а чаровното ѝ личице се превърна в ледена маска.
Впила поглед в Елда, тя отчетливо рече:
— Пусни. Ме.
Елда не трепна, но погледна въпросително херцогинята. Тя въздъхна и примирена ѝ направи знак да остави Ейлин да върви. Когато ръката на Елда се отпусна, младата жена се освободи от нея с неприязнено движение.
— Благодаря — рече тя, преди да се отдалечи към тъмната маса на редицата от кедри.
Пътьом грабна един свещник, около който вече танцуваха нощни насекоми.
Алисия вече не плачеше, когато Ейлин седна до нея и сложи свещника на земята. Очите ѝ бяха сухи, гледаше някъде в далечината и мислеше.
— Значи херцог Ериан, а? — каза Ейлин след малко.
— Да.
— Съжалявам, Лис.
— Нищо не можеш да направиш. Нито пък аз.
— Можеше да е и по-лошо.
— Мисля, че никога не съм го виждала.
— Аз съм го виждала. Не точно гадняр, по-скоро суров. Чест, дълг, рицарство. От тоя сорт. Съмнявам се, че в замъка Ансгорн е много забавно.
— Ериан би могъл да ми бъде баща.
— И какво? Баща ти съвсем не е зле.
— Ейлин…
— Това, което искам да кажа, е, че зрелите мъже си имат своето очарование. Разбира се, не са така силни и енергични. Но са не по-малко пламенни и доста по-… — Ейлин търсеше подходящата, благовъзпитана дума. — Много по-внимателни. Освен това са имали време да се поучат от грешките си. Слушаш ли ме?
— Много добре. А Ериан какъв е?
Ейлин се поколеба.
— Ами… Доколкото си спомням, е по-скоро грозен. Съжалявам, че ти го казвам, но това е истината.
Алисия вдигна рамене.
— Добре е да знам какво да очаквам.
— Никога не съм виждала първата му съпруга. Но май е била много красива. Или невярна. Защото най-големият син на херцога е… Ммм! Ако останеше до мен…
— Само за това мислиш! — продума Алисия, която не можа да се сдържи и се усмихна.
Страхувайки се да не би войниците да ги чуят, тя шепнеше.
— Кой? Аз? — учуди се Ейлин.
— Хайде сега!
— Не толкова, както ти го казваш. Всъщност това е въпрос на уважение. Смятам, че отказът от удоволствията е оскърбление към тях.
Алисия се разсмя, но бързо стана отново сериозна. Приятелката ѝ я хвана за ръката и настъпи мълчание.
— Тази нощ пак го сънувах — каза Алисия.
И като се обърна към Ейлин, призна, разтърсвана от вълнение:
— Беше толкова истинско, толкова хубаво, толкова сладко отново да е при мен…
— Не, Лис! Не! — тонът на Ейлин беше съчувствен, но твърд. — Не можеш да продължаваш да…
— Зная! — възпротиви се Алисия. — Зная… — добави вече не така пламенно.
Много добре си спомняше Лорн на смъртното му легло, отпуснатата му ръка, която държеше, и ледените му устни, които целуна за последно. Успокои се, изтри сълзите, които мокреха клепачите ѝ, и меко каза:
— Толкава е хубаво да вярвам в това, разбираш ли? Толкова е хубаво…
Сложи глава на рамото на Ейлин, която я прегърна.
— Да, Лис. Разбирам. Но Лорн е мъртъв, а ти, ти си жива. Животът… Твоят живот продължава и трябва да вземеш най-доброто от него. Та макар и само заради него. Мислиш ли, че той би искал да си нещастна?
— Не — призна Алисия. — Но аз познах щастието в неговите прегръдки.
Пролетта на 1548 година
Замъкът Лариан
Все така затворен и умиращ в своята далечна Цитадела, Върховният крал пожела обаче Ониксовата гвардия да бди над преговорите, започнали с цел да запазят мира с Арканте.
Тогава принц Алдеран пое командването на Черните гвардейци според волята на Върховния крал, но против желанието на кралица Селиан, която, както казват, хранела други амбиции за любимия си син.