— Мръсник — повтори едва чуто.
Той я държеше в прегръдките си трепереща.
Изчака докато се успокои малко, а през това време фойерверките станаха двойно по-многобройни, после нежно я погали по косата.
— Не ми се сърди — каза ѝ той. — Нямам никаква вина за тази лъжа. Те измислиха всичко.
— Те? — промълви Алисия, преоткривайки удоволствието да е в ръцете му.
— Алан и Теожен. Искали са да ме предпазят.
— Значи те са знаели. А защо аз не съм?
Съпротивата не я беше напуснала изцяло.
— Не зная — каза Лорн. — За да те предпазят, без съмнение.
— А Енцио?
— Той не знаеше. И впрочем все още не знае. Почти никой не знае, но това скоро ще се промени. Ще започна отново да командвам Ониксовата гвардия. Само… само че не исках да го научиш от някой друг, а не от мен…
— Никога нямаше да ти го простя — каза Алисия с буза, опряна на гърдите на Лорн.
— И щеше да си права.
Оглушителният последен букет ги накара да замълчат.
Останаха прегърнати и неподвижни, сами на света под избухванията на фойерверките, които заливаха терасата в различни цветове и накланяха сенките им във всички посоки. В ръцете на Лорн Алисия не само се чувстваше добре, но и доволна и спокойна. Изпълнена с ведро щастие и увереност, другаде не можеше да бъде по-добре. Колкото до Лорн, доверчивото отпускане на Алисия сгряваше тялото и душата му. Струваше му се, че те двамата представляват съвършената очевидност, абсолютната истина.
Отново настъпи тишина, а заедно с нея се върна и мракът под Голямата мъглявина.
Алисия вдигна лице към Лорн.
— Толкова ми липсваше — каза тя.
Той я целуна.
Леко. Нежно.
После се оставиха на порива си. Целувките им станаха пламенни, страстни, буйни. Алисия държеше лицето на Лорн с двете си ръце. Лорн я обгърна през кръста, започна да гали бедрата ѝ под роклята, гърба ѝ.
Тя го отблъсна.
Объркан, той се уплаши да не е бил груб. Искаше да се извини, но тя не му остави възможност да го направи.
— Не тук — каза тя задъхано. — Ела.
Алисия беше решила макар и само за една нощ да забрави всичко и да обича.
Тя хвана Лорн за ръката и го повлече по стълбите, откъдето беше дошла. През врати и коридори те прекосиха тичешком голяма част от Двореца на принцовете, пуста по това време на нощта. Той не знаеше къде го води, но тя изглеждаше напълно уверена в себе си.
— Тук — каза тя пред една двойна врата.
Лорн бутна крилата и на светлината на Мъглявината, която нахлуваше през високите, широки прозорци, откри библиотеката на Двореца на принцовете. Празна. Тъмна. Изпълнена с мирис на кожа, дърво, мастило и хартия. Влязоха. Докато Алисия затваряше вратата, Лорн дръпна от стената един гоблен и бързо покри с него масата в средата на залата, между големите, подредени в линия рафтове, които стояха като огромни надгробни камъни.
Лорн вдигна Алисия на ръце и я сложи да легне на масата. Легна до нея, целуна я, разкопча роклята ѝ и освободи закръглените ѝ гърди. Тя си пое дълбоко въздух. Пъхна ръка в панталоните на Лорн, намери коравия му член, погали го за малко, после смъкна панталоните и го освободи. Лежаха притиснати един към друг. Дишаха тежко, движенията им бяха непохватни. Лорн не издържаше повече, запретна полите на Алисия и легна върху нея. Вдигна високо единия ѝ крак, целуна петата ѝ, глезена, прасеца. Тя сама насочваше члена на Лорн към себе си, беше цялата разтворена и блестяща.
Той проникна в нея с едно движение и за двамата това беше като освобождение.
Когато Лорн се събуди, още беше тъмно, но Алисия вече се обличаше.
— Няма ли да останеш още малко?
— Не мога — отвърна тя. — Ще се разтревожат, ако забележат, че съм изчезнала. Може би дори вече ме търсят. Със Спада…
— Спада?
— Валансански благородници. Не понасят баща ми, брат ми, изобщо семейство Лоранс.
— С мен нищо не рискуваш — каза Лорн, преди да си даде сметка, че говори глупости.
Алисия се усмихна.
— Помогни ми, става ли?
Обърна се с гръб към него и повдигна косите си, за да пристегне той връзките на корсета ѝ. При вида на голия ѝ тил той не издържа на изкушението, целуна я по врата, искаше да оголи раменете ѝ.
— Не! — извика тя, като бързо се отскубна.
Гласът ѝ отекна в празната библиотека.
Лорн се изправи и като видя, че тя избягва погледа му, попита:
— Какво става?
— Нищо.
— Кажи ми.
— Нищо, казвам ти.