Но всичко това вече беше много далеч.
— Разбира се — продължи Форланд, — ще видите, че Сареза бледнее в сравнение с Валанс или Аленсия. И аз пръв ще се съглася, че не е нито Ориал, нито Арканте. Но не всичко е толкова отчайващо в Ансгорн. Няма съмнение, че ще заобичате нашето старо херцогство като ваше.
Алисия се извърна към него.
— Благодаря — каза тя. — Благодаря ви от все сърце.
Искреността на Алисия развълнува Форланд, той се смути, не знаеше какво да отговори, поздрави я с кимване и излезе. Алисия го гледаше как излиза през вратата и си мислеше, че може би има право.
Може би един ден щеше да започне да обича Ансгорн.
Може би щеше да намери ако не щастие, то поне спокойствие с херцог Д’Ансгорн.
И може би утре щеше да прокърви, помисли си тя, като прокара ръка по оплодения си корем.
Лятото на 1548 година
Провинция Арканте
Призраците, както бяха наречени от противниците им поради страха, който всяваха в тях, нанасяха все нови и нови удари и печелеха нови победи, независимо че непрекъснато ги преследваха. Конниците на Върховното кралство се изтощаваха в безуспешни търсения, но не се отказваха, така че преследваните решиха да станат ловци.
Хората на Вард вече се бяха настанили, когато Лорн и неговите конници пристигнаха в старата изоставена ферма. Денят свършваше. Всички бяха уморени от дългите часове и дългите дни езда. Вече три седмици преследваха аркантците, които тормозеха обсадната армия зад нейните линии и я принуждаваха да мобилизира отрядите си покрай пътищата.
Три седмици вече обикаляха околностите и винаги пристигаха твърде късно.
Лорн видя Вард, който вървеше срещу него през двора.
— Нещо ново? — попита той, докато слизаше от коня.
— Нищо. Разбрах, че и при тебе е така.
Лорн поклати глава уморено и каза, като сам не вярваше на думите си:
— Да си пожелаем Алан да е открил нещо…
— Той трябва да се върне всеки момент.
За да покрие по-голяма част от областта, Лорн беше разпределил ониксовите гвардейци на три групи, командвани от Вард, Алан и от него. Всяка група обикаляше една трета от региона, в който се вихреха Призраците. Общуваха помежду си чрез съобщения и редовно се срещаха, за да преценят докъде са стигнали и да обменят няколкото информации — обикновено заслужаващи твърде малко доверие, — които бяха събрали.
— Ела — каза Вард. — Всички сме заслужили да пийнем по едно и да си починем тази вечер.
Вард хвана Лорн под ръка и го поведе към обора — една от малкото постройки във фермата, чиито стени все още стояха и имаше нещо като покрив.
— Как успяват да ни се изплъзват толкова лесно? — запита се Лорн на глас. — Стават вече двайсет дни как ни разиграват. Двайсет дни без никакъв знак, без ни най-малка следа! Като че ли са скрили вдън земя. Но не са!
— Те са си у дома. Познават отлично областта и имат подкрепата на населението. Всички ние сме на вражеска територия — Вард въздъхна, никога не би повярвал, че един ден може да каже това за провинция Арканте. — В тази връзка, разкарах моя водач, след като му избих от главата удоволствието да ме лъже. Охотно ни заблуждаваше…
— Аз моя го обесих на едно дърво — каза Лорн, докато влизаше в обора, където неколцина черни гвардейци си почиваха.
Вард не трепна, но на прага се обърна към конниците на Лорн, които разседлаваха конете си. Аркантският водач не беше сред тях.
Вече се беше стъмнило и Лорн започваше да се тревожи, когато Алан пристигна в тръс начело на своите конници. Предупредени от часовите, Лорн и Вард излязоха да го изчакат на двора, където и други черни гвардейци дойдоха да чуят новините.
— Хванахме ги! — извика Алан и спря коня си сред облак прах.
Изглеждаше изтощен, но сияеше.
— Какво? — възкликна Лорн.
— Хванахме ги! — повтори Алан.
Скочи от седлото, прегърна весело Лорн и каза:
— Но първо ми дайте да пийна нещо.
Очите му блестяха от въодушевление, което смути Лорн, но той нищо не каза.
— Умирам от жажда! — извика Алан.
Йерас изсвири с пръсти, преди да хване една манерка, която летеше към него, и я подаде на принца. Принцът отпи жадно, млясна весело с език и рече: