Бяха победили славната Ониксова гвардия.
Веднага щом стана достатъчно светло, за да се вижда между дърветата и храстите, Йерас лесно намери следите на аркантците, които бяха нападнали полянката. Мълчалив и невидим, той се присъедини към Лорн, Алан, Логан и Древис, които се криеха, откакто основната част на черните гвардейци, поверена на Вард, беше вдигнала лагера.
Така че те бяха останали петима.
— Не взеха никакви предпазни мерки да прикрият следите си — обяви Йерас. — Ще бъде лесно.
— И не оставиха никого след тях, който да се увери, че се отказваме? — попита Алан.
— Оставиха. Един човек. Видях го да дебне, качен на едно високо дърво. Изчаках да си тръгне. Изглеждаше като че ли бърза.
— Забързан да занесе добрата новина за нашето заминаване — каза Лорн. — Това е чудесно.
— Каква преднина имат пред нас? — попита Логан.
— Няколко часа — отвърна Йерас. — Потеглиха малко след като ни нападнаха.
— И защо да чакат? — каза Алан. — Знаеха, че са ни ударили здраво и са ни лишили от конете ни.
— Нямаме нужда от коне, за да ги намерим — рече Лорн.
Планът му не беше да нападнат аркантците, а да ги проследят до скривалището им, за да могат след това да се върнат с пълна сила и да ги хванат като в капан. Сигурен беше, че се криеха в тази дива гора. Несъмнено някъде там, на високото, където горите, доколкото познаваше областта, изобилстваха от потоци и пещери.
Древис се обърна към Йерас:
— Ако вървим предпазливо, кога можем да се надяваме, че ще ги настигнем?
— Мисля, че в края на деня. Освен ако не вървят съвсем бавно.
— Или ни чакат — каза Логан.
— Престанали са да са нащрек — заяви Лорн. — Да се възползваме от това, за да си осигурим предимство. Всички ли сте готови?
Черните гвардейци потвърдиха решително.
Шпагите им висяха на гърбовете им и бяха изоставили всичко, което можеше да ги забави или да вдигне шум. От ризниците си бяха оставили само подплатените кожени жилетки. Бяха махнали и шпорите от ботушите си.
— Тогава да тръгваме — заповяда Лорн. — Тихо и в нишка. Десет стъпки между двама души. Йерас, ти ще вървиш отпред. Логан, ти си последен.
Целия ден следваха следите с поглед, вперен напред, съсредоточени върху усилията си, като говореха малко, за да си пестят дъха. Водени от Йерас, следваха пътищата и пътеките, по които аркантците бяха минали преди тях. Всеки изминал час ги приближаваше до противниците им, но продължаваха да бъдат все така предпазливи и се криеха при най-малкия подозрителен шум. Достатъчно беше Йерас да даде знак, за да изчезнат в храсталаците, зад някоя могилка или дърво, готови да извадят мечовете, целите превърнали се в очи и уши. Не се страхуваха толкова от засада, колкото от случайна среща, която да ги издаде.
Следобедът преваляше, когато Йерас, върнал се назад, събра групата зад един голям храст. Всички клекнаха, за да го изслушат.
— Останете тук, докато аз отида да видя какво става по-нататък — прошепна Йерас.
— Какво има? — попита Лорн.
— Подуших миризмата на горски огън. Или са се установили на лагер за през нощта, или приближаваме скривалището им.
— Сигурен ли си, че искаш да отидеш сам? — попита Алан.
— Да, предпочитам така.
— Тогава ще те чакаме тук — реши Лорн. — Бъди предпазлив.
Йерас повери скъпоценния си арбалет на Логан и изчезна безшумно сред храстите.
— Можем ли да имаме по-добър съгледвач от този мъж? — прошепна Алан на ухото на Лорн.
— Съмнявам се.
После, като се обърна към останалите, Лорн добави:
— Да се възползваме, за да хапнем по малко.
Йерас се върна след около час и след като пое манерката, която Древис му подаде и отпи направо от гърлото, заяви:
— Открих скривалището им.
— Да! — каза Лорн и победоносно сви юмрук.
Алан го потупа с длан по рамото.
— Ти беше прав, Лорн. Браво.
— Пещера в края на тясното корито на един поток — продължи Йерас.
— Трудно ли се стига дотам? — попита Логан.
Бившият разузнавач направи гримаса.
— Една-единствена пътека. Тясна. На места обградена от скали. Изкачва се нависоко.
— Часови? — попита Древис.
— Трима. Но не от най-бдителните. Аркантците се чувстват на сигурно място.
— Води ни — каза Лорн. — Искам сам да видя всичко, преди да се стъмни.
— На вашите заповеди.
Трябваше да направят голям обход през един особено гъст предателски храсталак, после да се изкачат по стръмен склон, като си помагат със стърчащите корени. Изкачването беше мъчително и опасно. Но им позволи да стигнат до скалист връх над гората, където можаха да си починат и болката в мускулите им да отшуми, а през това време на хоризонта слънцето залязваше.