— А сега? — попита Лорн.
— Оттук — каза Йерас. — Но повече никакъв шум.
Лорн се обърна към останалите.
— Вие засега оставате тук.
Логан и Древис се съгласиха, но Алан се възпротиви:
— И дума да не става. Идвам с вас.
Лорн погледна към Йерас, който бързо вдигна рамене.
— Добре — каза Лорн.
Алан веднага последва Лорн и Йерас, които вече се отдалечаваха, и прошепна с очи, вдигнати към небето:
— Като че ли щях да те оставя само ти да се забавляваш…
След като изминаха десетина метра с котешки стъпки, те се превиха, свиха главите си в раменете и се изкатериха до края на една надвиснала скала. Оттук се откриваше отлична гледка към лагера на аркантците. Можеха спокойно да наблюдават коритото на потока, което се разширяваше след края на пътеката, водеща до него, мястото, където стояха конете, колибите и навесите покрай скалите, каруцата с храна, която още не беше напълно разтоварена, входа на пещерата, пред който гореше огън, както и хората, които спокойно вършеха ежедневните си задължения, без да подозират, че са наблюдавани. Парчета месо се печаха на огъня. Бутилки вино чакаха заедно с други храни, подредени върху богата трапеза.
— Готвят се да отпразнуват победата си — прошепна Алан.
— Скоро ще им се стори горчива — обеща Лорн.
Докато наблюдаваше коритото като стратег, Алан съжали, че не си е взел бинокъла и каза:
— Достатъчен е съвсем малък отряд, за да хванем тук всички аркантци в капан.
— При условие че пещерата няма други изходи — възрази Лорн.
— Така е. Освен това — добави Алан, който мислеше на глас, — не виждам как отряд, колкото и малък да е, би могъл да стигне дотук, без да бъде забелязан. Аркантците ще имат предостатъчно време да офейкат.
Лорн трябваше да признае, че Алан е прав.
Разбира се, вече знаеха къде се крият Призраците. Но сега, когато познаваха терена, му се струваше очевидно, че планът му да се върнат с подкрепление беше чиста илюзия. Всъщност аркантците им бяха дали неповторима възможност да се доближат до скривалището им.
— За Бога! — изведнъж се обади Алан.
— Какво? — попита Лорн.
— Там! Онзи мъж! Този, който ей-сега излезе от пещерата.
Лорн и Йерас насочиха вниманието си към младия мъж, когото Алан им сочеше.
— Е и?
— Това е Лукас дьо Гатлис.
Лорн присви очи. Беше виждал Лукас само веднъж, преди няколко години. Бащата и синът отдавна бяха в хладни отношения, когато за последно Лорн беше при Теожен д’Аргор.
— Мислиш ли? — каза той.
— Сигурен съм!
— Кой е той? — попита Йерас.
— Синът на граф Теожен — обясни Лорн.
— И най-вече любовникът на Господарката на Арканте — разкри Алан.
С поглед, вперен към коритото на потока, тримата мъже за миг останаха мълчаливи, после Лорн каза:
— Нападаме тази нощ.
Нощта беше доста напреднала.
Като повечето от своите хора, и Лукас беше преял и — най-вече — беше пил доста. Дремеше, изтегнат на леглото си, до него беше сложена бутилка. В пещерата, потънала в мрак, всички спяха. Изпълваха я звучни хъркания. Навън огънят замираше.
Лукас се изправи и трудно запази равновесие.
Това си беше сигурно доказателство, че е прекалил с виното. Беше си обещал да бъде разумен, но се бе увлякъл — една чаша водеше след себе си някаква шега, шегата водеше смях, а смехът викаше друга чаша. А и победата, която бяха постигнали, си заслужаваше да бъде отпразнувана. Не бяха ли обърнали Ониксовата гвардия в бягство? От седмици конниците на Лукас — Призраците, както ги наричаха войниците от Върховното кралство — живееха сред трудности, правеха всякакви жертви и рискуваха живота си, без нито веднъж да се оплачат. Бяха само двайсетина, но въпреки това бяха служили на Арканте по-добре от всеки друг, откакто беше започнала обсадата. Всички бяха заслужили да се отпуснат и да се позабавляват.
Даже и да се понапият малко, нали?
Измъчван от силно желание да се облекчи, Лукас без да иска бутна бутилката, сложена до леглото му. Непохватно прекрачи спящите по пода и излезе от задушната обстановка в пещерата.
Свежият въздух му подейства добре.
Бос и разгърден, той сложи ръце на кръста си, отметна глава назад и дълбоко си пое въздух под нощното небе. Скоро се почувства по-добре или му се щеше да е така. Знаеше, че на сутринта щеше да съжалява, че е прекалил и че така или иначе щеше да му се наложи да поеме отговорността за всичко — и най-вече да реши дали да останат в това скривалище или да се преместят. Но сутринта скоро щеше да дойде.