Сержантът смутено се поклони.
— Благодаря, монсеньор.
Лорн и Алан продължиха да вървят мълчаливо, после Алан попита:
— За какво говорехме?
— Ти казваше, че трябва да водим войната срещу Арканте.
— Сега, когато обсадата започна, да. Освен това Арканте заслужава да получи урок. Колкото и да е славен и независим, той е град на Върховното кралство. Няма правото да решава какви данъци да плаща на Короната. Нито какви почести трябва да засвидетелства.
Естествено, Алан мислеше за клетвата за вярност, която Исандра Аркантска беше отказала да положи пред кралицата. Лорн се сепна, после си каза, че Алан беше длъжен да поставя кралската власт над всичко. На Лорн му се случваше да забравя, но Алан — неговият приятел от детинство, на първо място беше Алдеран Лангърски, втори в списъка за наследяването на трона на Върховното кралство, откакто брат му Жал беше облякъл духовническото расо. Алан беше възпитан като принц. Монархическите и династическите принципи бяха изсечени в него в по-добър мрамор, отколкото идеите за мир, безпристрастност и дори справедливост.
— Не си ли съгласен? — попита той.
Лорн се усмихна.
— Понякога говориш като крал.
Алан вдигна рамене.
— Може би един ден ще бъда крал, но не става дума за това. Знаеш по-добре от мен, че някои войни са необходими. Тази не беше нужна от военна гледна точка. Може би дори е дипломатическа грешка. Но в политически план тя има смисъл. Когато победим Арканте, ще се покажем по-велики от всякога. Ще простим на един прекалено горделив град и ще се радваме да видим как той се връща в лоното на Върховното кралство. Занапред посланието, отправено към всички, ще бъде пределно ясно: предизвикайте властта на Върховното кралство и то ще ви опече.
Малко по-нататък пътят, по който вървяха, пое нагоре и Алан се подхлъзна в една локва и залитна. Лорн по рефлекс го задържа, но го хвана за превързаната ръка. Внезапната болка за малко не порази Алан, който успя да сподави вика си в стенание.
— Мамка му! — изруга Лорн. — Извинявай.
Алан беше пребледнял.
— Добре съм — рече той.
— Не говори глупости. Много добре виждам, че не си.
— Добре съм, де. Само трябва да поседна за малко.
Лорн се огледа наоколо си. Видя — през няколко палатки — огън, около който неколцина войници се бяха събрали, и се поколеба.
— Това ще е много добре — каза Алан, досещайки се за колебанията на приятеля си.
Лорн дискретно подкрепяше Алан, двамата се приближиха до лагерния огън и веднага щом се показаха на светлината му, Алан каза усмихнато:
— Добър вечер, войници. Ще бъдете ли така любезни да направите малко място за един принц, който леко надцени силите си?
Разговорите секнаха веднага, а войниците замряха невярващи и притеснени. После трима от тях бързо станаха, за да предложат столчето, бъчонката и касата, на които всеки от тях беше седнал.
Алан благодари и седна на столчето и докато Лорн се настаняваше до него, каза усмихнато:
— Аз съм принц Алдеран. А това е рицарят Лорн, за когото сигурно сте чували да се говори. С кого имаме честта?
Войниците се спогледаха колебливо, преди един от тях да рече:
— Аз… Казвам се Варнек, монсеньор.
— Радвам се да запозная с теб, Варнек — отвърна Алан.
— Аз съм Гаредион, монсеньор. За мен… За мен е чест!
— Добър вечер, Гаредион. Говориш с акцента на Орвал или се лъжа?
— Не, монсеньор. Там съм роден и израсъл.
— А ти?
— Бран на вашите услуги — отвърна мъжът, към когото се беше обърнал Алан. — И съм от Лангър, монсеньор. Като вас!
Тази проява на дързост разсмя останалите, след това войниците, които още не се бяха представили, го направиха един по един, а Алан намери по някоя любезна дума за всекиго. Понеже отначало не смееха да говорят, той им зададе въпроси и изслуша отговорите им — често смутени и колебливи — с внимание. Естественото му държане ги накара да се отпуснат. Интересът, който Алан проявяваше към тях, беше искрен и те го чувстваха. Един се осмели да зададе въпрос. После друг. Трети. На всички Алан отговори, без да си придава важности, докато един от тях най-накрая изрази тревогата си за бъдещето на обсадата: щяха ли да нападнат скоро? Разбира се, това беше първа грижа на всички тези мъже, разкъсвани от сутрин до вечер между съмнението и скуката, които не знаеха дали на другия ден щяха да са живи. Алан съумя да намери думи, с които да ги успокои. Вдъхна им смелост, разсея лошите слухове и не се погнуси, когато манерката с вино, която вървеше от ръка на ръка, стигна до него. Вдигна наздравица за Върховния крал и за Върховното кралство, преди да отпие жадно.