Лорн и Алан намериха отец Домнис седнал на масата пред останките от студена вечеря. Като ги видя да влизат, той стана и ги поздрави. Алан го възнагради с внимателна прегръдка с едната ръка.
— Ранен ли сте? — веднага се разтревожи белият свещеник.
— Стрела от арбалет — обясни Алан. — Боли, но ми се кълнат, че ще оцелея.
— Как стана?
— Дълга история.
— И се учудвам, че още не ви е стигнала до ушите — добави Лорн.
Отец Домнис размени с него искрено ръкостискане. Висок, широкоплещест, як, на петдесет години той имаше държането и движенията на бивш войник. Беше с ботуши и подстриган. Широк колан пристягаше бялата му роба, която носеше над панталони, и която имаше — на мястото на сърцето — избродирана с копринени конци драконова глава.
— Там, където бях, новините стигат трудно — обясни свещеникът.
Седнаха. Лорн и Алан се досещаха, че работата, която водеше отец Домнис, беше важна. Във всеки случай достатъчно важна, за да стои буден и да чака принца, вместо да си легне и да се срещнат на сутринта. Но изглеждаше изтощен, при това основателно: беше яздил много дни без почивка, за да пристигне възможно най-бързо.
— Какво става? — попита Алан.
Отец Домнис се поколеба. Не знаеше откъде да започне и реши да кара от най-същественото.
— Мечът на кралете е бил намерен отново — каза той.
Лятото на 1548 година
Сареза
Бъдете добре дошли — каза вълкът, като ги покани в бърлогата си. — Подслонете се от бурята и нощта. Тук няма от какво да се страхувате, освен от мен.
От балкона на личните си покои Алисия гледаше залеза, чиито умиращи пламъци докосваха покривите на Сареза — столицата на Ансгорн. Тук керемидите бяха сиви, улиците криволичещи, а небето твърде ниско. Никога досега Сарм и нейните великолепни летни здрачавания не ѝ се бяха стрували така далечни.
Всичко беше толкова мрачно и строго.
С дебелите си стени, назъбени фасади и тесни прозорци херцогският замък приличаше на затвор в сравнение със сармските дворци. Къде бяха градините и фонтаните? Къде бяха великолепните изрисувани тавани? Картините на големите майстори и статуите? Като украшения Алисия беше видяла единствено доспехи, шкафове с оръжия, кожи, препарирани животни и гоблени, изобразяващи бойни или ловни сцени. Дали изобщо имаше библиотека в този замък? И ако имаше, дали съдържаше нещо друго, освен трактати по владетелско право и свещени истории? Алисия знаеше, че Ансгорн не може да се сравнява с изтънчеността на херцогствата Сарм и Валанс. Знаеше, че в много отношения принадлежи все още към една отминала епоха — на рицарските турнири и на епичните песни. И все пак не очакваше да е толкова…
Старовремско.
Алисия чу, че вратата на стаята ѝ се отваря. Извърна се леко и ядосано рече:
— Казах никой да не ме безпокои!
— Зная — спокойно отвърна Ейлин, като излезе на балкона. — И точно затова идвам да ти правя компания.
Алисия се усмихна леко.
— Това не се отнасяше за теб, разбира се.
От предишния ѝ живот на Алисия ѝ бяха останали само спомените и Ейлин. Бяха изминали три седмици, откакто беше пристигнала в Ансгорн и ѝ се бе наложило да се откаже не само от обкръжението си, но и от всичките си лични притежания: рокли, наметки, украшения, бижута и всичко останало — дори личният ѝ дневник щеше да ѝ бъде отнет, ако тайно не го беше поверила на Ейлин. Като си помислиш, само три седмици. Но тези три седмици ѝ се струваха безкрайни — от град на град, по лоши пътища и през една страна, която Алисия откриваше, без да я харесва. Ейлин напразно се бе опитвала да я разсейва, а проявите на внимание от страна на Форланд — понякога трогателни — не бяха дали по-голям резултат. Алисия се бе надявала, че всичко ще тръгне по-добре, когато пристигнат в Сареза, че ще хареса столицата на херцогството и най-сетне ще открие някакво очарование в Ансгорн. Беше се залъгвала с илюзии и разочарованието се оказа още по-голямо, прибавено към скритата тревога, която я измъчваше, откакто с нетърпение чакаше цикъла си. Беше станала бледа и слаба, не можеше да спи и ядеше едва-едва.
— Цяла мъка е да те гледа човек, Лис.
— Зная.
— Не както преди няколко месеца, но все пак…
— Утре ще се срещна с бъдещия си съпруг. Ти си минала през това. Би трябвало да знаеш какво е.
С обещанието, че ще пази тайната ѝ до гроб, Алисия беше споделила с Ейлин за нощта, която беше прекарала с Лорн във Валанс преди новината за завръщането му от мъртвите да се разчуе. Но нищо не ѝ беше казала за страховете си, че е бременна. Първо, защото можеше и да не е. Но най-вече защото да говори за това означаваше да се изправи прекалено отблизо срещу непоносими тревоги. Алисия не се заблуждаваше. Знаеше, че отричането на евентуалността на даден факт не го премахва. И все пак, като не го споменаваше, тя оставаше в полето на възможностите и това правеше положението не толкова мъчително.