Но това означавало да не си дадат сметка за жестокостта на елвантските свещеници.
Лорн беше чул — без да може да отдели вярното от лъжата — да се говори за някаква далечна командерия, избита до крак от създанията на Тъмнината. Това можеше да е единствено командерията „Гилдер“ и като се съдеше по мрачното, трептящо чувство, с което брат Ярл разказваше за сбогуването с другарите си, никой не можеше да се съмнява какво се беше случило с тях. Също като тях, и той знаел, че ги вижда за последно.
Командорът и капеланът се прекръстиха, последвани от отец Домнис. След това брат Ярл стеснително разказа за трудностите, които бяха преживели, докато напуснат дивите местности по границата на Върховното кралство и Вестфалд и най-накрая да се намерят на сигурно място. Пътуването било дълго и мъчително, понякога опасно, но това не било нищо в сравнение със съдбата, на която брат Ярл имал чувството, че е изоставил командор Едрас, стария Гардион, брат Илас, чирака Рилт и Лето, и Реал, и Тален.
И другите.
— Веднага щом можах — добави брат Ярл, — осведомих ордена и помолих да се срещна с отец Домнис. След това ние…
Лорн трудно изслуша останалото.
Беше му горещо и чувстваше, че се изпотява. В устата му се появи вкус на жлъч — на черна жлъч, на жлъч на Тъмнината, — която той познаваше твърде добре. Мислеше, че кризите, които Тъмнината предизвикваше у него, принадлежаха към миналото. Очевидно се лъжеше, макар да го бяха пощадили от началото на дългото му, мъчително възстановяване. Тогава защо сега? Защо тук?
Защо това призляване и това виене на свят?
— Добре ли сте, рицарю? — попита го тихо отец Домнис, като сложи ръката си върху неговата.
Лорн се стегна, преди да му прилошее, навреме, за да чуе брат Ярл, който казваше:
— И ето как вече повече от две седмици сме тук.
— Трябва да изляза на въздух — отвърна Лорн на отец Домнис.
И без повече обяснения излезе бързо, но с несигурни стъпки на балкона, откъдето Леня час по-рано ги беше видяла да пристигат.
Балконът на библиотеката на „Свети Керил“ се издаваше над празното и нощта, под Голямата мъглявина.
Наведен през каменната балюстрада, Лорн повърна черна жлъч — плътна и горчива. Беше болезнено, но го облекчи. Изправи се, изтри си устата и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Пипна плувналото си в пот лице, свежият вятър му се струваше леден.
Лорн почувства присъствието на отец Домнис до себе си.
— По-добре ли сте, рицарю?
— Малко.
Белият свещеник знаеше, че Лорн бе изложен на Тъмнината в Далрот и познаваше въздействията, които тя оказваше върху него, отделно физическите промени: печатът, появил се на опаката страна на ръката му и дясното му око, което от синьо беше станало сиво. Но не знаеше, че сега беше обладан от Дух от Тъмнина.
— Кога беше предишната ви криза?
— В Ангборн.
— Значи почти една година.
— Знаех, че не съм се освободил от Тъмнината, но си мислех, надявах се, че тези кризи са престанали…
— Съжалявам. И си мисля, че това да ви доведа тук, не беше добра идея. Трябваше да помисля и да избера друго място за срещата.
Отначало смутен, накрая Лорн разбра.
Нощем всички командерии на Покровителите бяха защитавани против Тъмнината с мощни заклинания, които призоваваха върху тях покровителството на Ейрал.
Лорн просто плащаше за това.
— За жалост — добави отец Домнис, — сме блокирани тук през нощта. Ако мога да направя нещо за вас…
— Ще се оправя — каза Лорн. — Мисля, че най-лошото мина.
— Наистина ли?
— Да се връщаме вътре и да приключваме, искате ли?
Отец Домнис кимна, но не беше съвсем убеден.
— Казвам се Леня Валер. Дол Валер е мой брат.
Лорн знаеше, че Валер е водачът на бунтовниците, които се бореха във Вейлд против армиите на Черната хидра. Разположен на запад от Вестфалд, Вейлд беше провинция, окупирана от Иргаард. Битката, която бунтовниците водеха там, беше смела, но безнадеждна. Героична. И въплъщението на тази борба беше Валер — бивш свещеник на Ейрал, който беше взел оръжието и за чиято глава иргаардците бяха обявили награда.
— Вашият брат е герой — каза Лорн.
— Както и всички онези, които страдат и умират в този момент заедно с него, рицарю — отвърна девойката с пламнал поглед.