— Да. Дори разделиха тунела на три галерии. Така че три мини ще избухнат под укреплението на Голямата змия.
„Ако всичко върви добре“ — помисли си Лорн.
Откакто барутът се беше появил в Имелор, укрепленията се бяха променили едновременно с техниките за обсада. Да се прокопават галерии, за да се взривяват мини и така да се отварят пробиви, не позволяваше и най-малката грешка. Необходимо беше мините да избухнат достатъчно силно, в точния момент и — най-вече — на точното място. Защото ако една галерия бъдеше лошо насочена или по-къса с няколко метра и експлозията взривеше земята пред укрепленията, без те дори да се разтърсят…
— За да се възползваме наистина от ефекта на изненадата — отбеляза Лорн, — би трябвало нападащите Голямата змия да започнат атаката преди избухването на мините.
— Действително — каза Ирдел. — Впрочем точно това сме предвидили.
— Но ако мините не избухнат, атакуващите ще се окажат хванати в капан точно пред укрепленията. Няма да имат друг избор, освен да се изтеглят под вражеския огън.
— Това е риск, който трябва да поемем — раздразнено рече Ералс. — Не се печели война, без да се поемат известни рискове!
Лорн не му обърна внимание.
— А ако избухнат прекалено късно? А ако избухнат, когато войските ни са вече в окопите?
Никой не знаеше какво да му отговори. Ирдел и генералите му бяха мислили за тази възможност, но така и не намериха начин да я премахнат.
— Слушай — каза Алан след малко, — съгласен съм с теб, че този план е рискован. Но може да успее. Не ни липсва нито дързост, нито смелост.
— Ще ни трябва само малко късмет — каза Ирдел. — Но вие знаете също като мен, че никоя голяма победа не се постига без него. Защо това нападение да е изключение?
Лорн размисли и трябваше да признае, че в това отношение Ирдел беше прав. Освен това той командваше обсадата. Негово беше правото да реши кога и как да се атакува. От своя страна, Лорн просто служеше в армията на Върховното кралство. Рангът и титлата му на Пръв рицар му даваха правото да изрази мнението и резервите си. Това дори беше негов дълг спрямо черните гвардейци, за които отговаряше. Но като цяло беше длъжен да се подчинява.
— Можем ли да разчитаме на теб? — попита Алан.
— Разбира се — отговори Лорн.
И като се обърна към Ирдел, тържествено добави:
— Ониксовата гвардия е на вашите заповеди, принце.
— Никога не съм се съмнявал, рицарю.
Тогава Лорн помоли да му обяснят плана за нападението в най-малки подробности, после помогна да се оправи каквото още оставаше за доуточняване. Продължи дълго, всеки си даваше сметка, можеше да се окаже, че и най-дребното решение води след себе си сериозни последици. Необходимо беше всичко да се огледа, всичко да се предвиди и да се уточни до най-малки подробности. От това зависеше успехът на нападението, но и бъдещето на обсадата.
И животът на стотици мъже.
Сред генералите на Ирдел Алвейн и Мидхелт имаха най-голям опит и тях ги слушаха най-много. Лорн не ги харесваше, но ги уважаваше и разбираше защо Ирдел ги беше избрал. Ералс обаче продължаваше да му прави лошо впечатление. Горделив, досаден, младият виконт единствено следваше или изпреварваше мнението на принца, като се правеше, че защитава собствените си позиции. Много пъти Лорн поглеждаше към Алан, за да види какво е неговото мнение за Ералс, разчитайки на старото им разбирателство, за да може Алан поне да му даде да разбере, че и той също се пита. Но Алан се беше направил, че нищо не забелязва, несъмнено твърде зает с уточняването на план, който — макар охотно да поверяваше изпълнението му на брат си — беше и винаги е бил негов.
Когато се стъмни, Ирдел нареди да им сервират студена вечеря и покани своя генерален щаб да се отпусне и да си почине за момент. За Лорн и Алан това най-сетне беше възможност да поговорят насаме в един ъгъл. Не бяха говорили за Меча на кралете с никого и Алан беше особено нетърпелив Лорн да му разкаже какво беше открил.
— Е? — попита той тихо.
— Гледай — каза Лорн.
Като застана така, че да попречи на недискретните погледи, Лорн отвори кесийката с оникса, която Леня му беше поверила.
— Какво е това? — попита Алан.
— Твърди се, че е камъкът, красял дръжката на Меча на кралете.
Алан отвори широко очи.
— И ти мислиш, че е вярно?
— Може би. Но това какво би доказало?
— Действително — съгласи се Алан след като помисли малко. — Но ако този оникс е автентичен, това вече не е малко. Трябва да бъде изследван от учените. И от маговете.