Настана страховит трясък, когато вратата на кулата поддаде под ударите на тарана. Лорн се надигна с все още заглъхнали уши и видя своите хора, които начело с Вард влизаха в кулата. Отдалечи се от двора, като вървеше все по-уверено и бързо.
Когато стигна в края на обходния път, димът и прахта се слягаха пред Голямата змия.
Алан се изправи, покрит с пръст, зашеметен, по лицето му се стичаше кръв. Трябваше му малко време, за да разбере, олюлявайки се, какво се бе случило. После видя дупката в земята, проснатите тела, войниците, които също като него трудно се съвземаха. Една мина беше избухнала, като направо беше разбила устрема на първата вълна на атаката, която той командваше.
А другите мини?
Някой му говореше. Беше един от офицерите му, който му помагаше да остане прав и от страх за живота му искаше да го върне в лагера. Разтревожени, разколебани, неколцина войници стояха край него. Все още не на себе си, Алан отблъсна офицера и отстрани войниците, за да погледне Голямата змия, въпреки виенето на свят, от което му се струваше, че се олюлява.
В стената имаше пробив.
Това не беше зеещата рана, на която се надяваха командирите на Върховното кралство, но две-три мини бяха изпълнили предназначението си. Голямата змия можеше да бъде превзета с щурм.
— Мечът ми — каза Алан.
— Трябва да се изтеглим, монсеньор.
— Мечът ми! Беше в ръката ми! Намерете меча ми!
Офицерът понечи да го хване за ръката, но Алан се отскубна с едно движение на рамото.
— Мечът ми!
— Ето го, монсеньор.
Алан взе меча, който един войник му подаваше. Неговият или нечий друг — не му пукаше.
— Монсеньор — настоя офицерът, като нервно дебнеше движенията при парапета на редута. — Монсеньор, трябва да се изтеглим. Аркантците няма да закъснеят да…
Но Алан не го слушаше.
Застанал здраво на крака, той се извърна към командната кула в далечината и сигурен, че са го видели, размаха сабята си, която отрази слънчевите лъчи. Тогава направи три широки кръга във въздуха, преди да насочи меча си към Голямата змия.
И повтори тези движения веднъж, два пъти, три пъти…
— В името на Божествените, Алан. Ти си луд — прошепна Ирдел.
Но въпреки това даде заповедта, която брат му чакаше:
— Бързо! Втората и третата вълна да нападат!
Битката при пробива беше ужасяваща.
Водени от Алан, войниците на Върховното кралство на два пъти бяха отблъснати, но накрая успяха да влязат. Боевете продължиха на двора, по укрепленията, превзети с щурм по стълбите и през вратите на вътрешната кула — масивна кула, в която се намираха гарнизонът, арсеналът, погребът и достатъчно храна, за да се удържи една обсада. Съпротивата на аркантците беше ожесточена и отчаяна. Биеха се смело и не отстъпваха нищо, без това да струва много на Върховното кралство. Върнати обратно след избухването на мините, войските, тръгнали да защитават Малките змии, за момент наклониха везните в полза на аркантците. Но това не продължи дълго. Скоро аркантците трябваше да се бият на още два фронта, когато войските, които бяха превзели второстепенните редути, нападнаха основния през мостовете.
Ранен на няколко места, Алан не чувстваше ни болката, ни умората, благодарение на кеша, но и благодарение на опиянението от битката. Беше неудържим и не му пукаше за рисковете. Примерът му, успехите му удесеториха силите и смелостта на хората му. Ако не беше той, войските на Върховното кралство щяха да отстъпят пред Голямата змия. Без него нямаше да нападат три пъти, преди да влязат през пробива, прескачайки развалини, трупове и агонизиращи ранени. И сега бяха на път да превземат Голямата змия — главното укрепление в защитата на Арканте.
Екзалтиран, Алан беше убеден, че победата е близо.
Напразно.
С цената на ожесточена битка срещу притиснатите аркантци Лорн и Ониксовата гвардия поеха контрола над моста между редута, на който се намираха, и Голямата змия. Когато стъпиха на нейните укрепления, дворът представляваше бойно поле, сред което Алан размахваше меча с едната си ръка, а с другата вееше знамето на Върховното кралство. Приветстваше войниците си насред боя и се излагаше на нечувани опасности.
Лорн прецени положението и помръкна.
Битката не беше изгубена, но вече не можеше и да бъде спечелена. Пробивът беше твърде тесен, войниците на Върховното кралство не бяха успели да нахлуят масирано вътре. Завладяването на редута беше героично, но съмнително. Като хора. Но и като време, което беше позволило на аркантците да организират съпротивата в главната кула.