И Лорн не беше по-добре.
Двамата противници се отдалечиха един от друг — разтърсени и вече задъхани.
Предпазливо, заплашително, те очертаха въображаем кръг с дебнещи стъпки, без да се изпускат от очи — колкото да си поемат въздух. После Лорн скочи и атаката се поднови, още по-ожесточена. Лорн и Форланд нанасяха и отбиваха удари, нападаха и се отбраняваха. Бяха се преценили взаимно и знаеха, че са равни. Графът имаше предимство като сила, но Лорн го компенсираше като гъвкавост. Разликата беше в опита и в издръжливостта. Или в интелекта и в хладнокръвието.
Нападения, отблъсквания, отпори — Лорн и Форланд се биеха според правилата, но нищо не си спестяваха. Подлъгваха се, залагаха си капани, не се колебаеха да използват юмруци или рамене. Нанасяха си ужасни удари, които понякога попадаха точно в целта и щяха да ги убият, ако не бяха доспехите им. Особено Форланд разчиташе много на своята ризница и оставяше без отпор атаките, които преценяваше, че не могат да пронижат бронята му. По този начин можеше да нанася удари, когато някой друг би парирал, и принуждаваше Лорн непрекъснато да се защитава. А Лорн използваше малкия си щит, за да отбива атаките, вместо да ги блокира, защото тежкият меч на графа много скоро можеше да разбие щита. Надяваше се противникът му да се умори и да допусне грешка, но онзи изобщо не отслабваше. А Лорн губеше силите си. Ефекта от безсънната нощ започваше да се чувства. Задушаваше се под шлема си, а потта изгаряше очите му.
В край на сметка той направи първата грешка.
Лорн не видя удара с юмрук, насочен към него. Все едно боздуган го удари по слепоочието и го зашемети под шлема му. По рефлекс вдигна меча си и отби един, втори, трети удар, който Форланд ожесточено му нанасяше с две ръце и накрая успя да изтръгне скандката от ръцете на Лорн. С дясната си ръка, изтръпнала от болката, Лорн вдигна щита си и успя да отклони удара, предназначен да го обезглави. Шлемът му се беше извил накриво, той едва виждаше и знаеше, че в крайна сметка късметът му щеше да се изчерпи. Тогава нападна, без да мисли, изненада Форланд, блъсна го като таран и като го улови през кръста, го повдигна и го пусна да падне тежко на земята. Форланд се строполи сред дрънчене на железа, повлечен в падането си от тежестта на бронята. Възползвайки се от това затишие, Лорн отстъпи, хвърли ръкавиците си и със здравата си ръка започна да се мъчи да разхлаби ремъка на шлема си. Най-накрая успя да го отвърже и да го махне, очите му бяха измъчени до смърт от потта и слънцето, но той облекчено дишаше най-сетне с пълни дробове.
Докато животът се връщаше в дясната му ръка, Лорн видя, че Форланд се изправя. Все още залитайки, той се впусна към меча си, но не бе достатъчно бърз. Форланд се нахвърли върху него и вече нападаше отгоре надолу с едно „хоп“ като дървар. Лорн хвана щита си с две ръце. Отби удара, после още един, като почти застана на едно коляно. При третия удар малкият щит се разцепи, но Лорн успя да отклони големия меч вляво и с обратното движение удари графа по лицето с останките от щита, като употреби цялата тежест на тялото си. Ударът беше толкова жесток, че строши с трясък щита. Шлемът на Форланд отлетя с разкъсан ремък.
Форланд се спъна. Голяма треска се беше забила в окървавената му буза, но той се съвзе, а в това време Лорн вдигна меча си и застана в отбрана. Форланд бавно извади треската, която остави зееща рана. Погледът му искреше от омраза.
Нападна.
Лорн избягна и удари.
Сред мъртвата тишина се чу шум от стомана, пронизваща стомана. Форланд се вцепени. Нито той, нито Лорн, никой не помръдна в продължение на секунди, които продължиха сякаш цяла вечност.
Скандската стомана беше победила ансгорнската стомана.
През нагръдника на украсената позлатена броня мечът на Лорн се беше забил в корема на Форланд, над дясното му бедро.
Лорн изтегли меча си, който проскърца.
Със сгърчено в гримаса лице Форланд падна на колене, но остана прав. Победен, но с достойнство. Чакаше последния удар. Предизвикваше с поглед Лорн, който — изтощен — дълго го гледа съсредоточено и размишляваше.
Лорн беше победител.
Сега вече скандалът заради бременността на Алисия щеше да попречи на съюзяването на семействата Лоранс и Ансгорн. Беше постигнал целта си. Детето му беше спасено. Оставаше му единствено да понесе последиците от постъпките си, защото дали го искаше или не, дали носеше или не легендарния пръстен, той беше Пръв рицар на Кралството. Нека да го обвинят в предателство, ако искат. Нека го съдят и осъдят. Нека го опозорят и хвърлят в затвора.