— Точно така.
Лорн скръсти ръце недоверчиво.
— Аз обаче — каза той — трудно мога да си представя, че ще ме оставят да изляза оттук.
— Именно това е целта на моето посещение.
Лорн се усмихна подигравателно.
— Нека да позная. Предлагат ми да ми подарят живота, ако приема наказанието си и се съглася после да изчезна без шум и без сълзи. Лъжа ли се?
— Не.
— И какво наказание са ми приготвили?
— Ще бъдеш прогонен от Върховното кралство и охулен. Опозорен.
— И?
Алан си пое дълбоко дъх.
— Ще се признаеш за виновен в престъпление против владетел.
— Против Върховния крал?
— Не, против кралицата.
Лорн оцени този финес по достойнство.
— Идея на Естеверис? — попита той.
— Да.
Кралицата не бе коронясана.
И срещу нея не можеше да бъде извършено престъпление против владетел, тъй като нямаше правото да царува сама. Именно тук беше целият проблем, който нейното регентство поставяше и причината, която изтъкваха онези, които оспорваха властта ѝ. Откакто се бе върнал, Лорн през цялото време бе един от тях. Но ако го обвиняха в престъпление против владетел, това нямаше ли единствено да признае нейната власт? Съвсем излишна изтънченост, тъй като Лорн — убеден — щеше да приеме да изчезне завинаги. Но това щеше да е един от онези дребни триумфи, които кралицата толкова ценеше, и към това виновно удоволствие щеше да се прибави и насладата от наложеното наказание.
Защото нямаше да е достатъчно Лорн публично да признае грешката си…
— Това е най-доброто решение — каза Алан.
— За Върховното кралство?
— За тебе! За тебе, за Бога!
И тъй като Лорн не отговори, Алан искрено добави:
— Нямаше да съм тук, ако не бях убеден. Приеми тази сделка, Лорн.
Лорн направи няколко крачки из килията, докато мислеше. После погледна Алан в очите и каза:
— Още съм Пръв рицар на Кралството. Ако ме обвинят, означава да обвинят краля. Да ме осъдят, означава да осъдят краля. Да ме измъчват, значи да…
— Но помисли — ядоса се Алан. — Кралски вестители бяха изпратени в Цитаделата. Баща ми знае всичко и чакаме отговора му до няколко дни. Наистина ли смяташ, че ще имаш доверието му още дълго? Че ще те спаси?
— Искам само да изчезна. И Ониксовата гвардия да бъде запазена.
— Тя ще бъде запазена. За останалото…
Лорн изправи рамене.
— Кажи на кралицата и на Естеверис, че в нищо няма да се призная виновен, докато не разбера решението на Върховния крал.
Алан се отчая.
— Добре. Така или иначе нищо не може да се направи преди това. Но не храни големи надежди. Свършено е, Лорн. Свършено. Баща ми няма да те спаси.
Лорн млъкна.
Върховният крал беше и негов баща и вече го беше изоставил, като позволи да го отведат в Далрот преди четири години. Пак ли щеше да го изостави? Щеше ли да позволи още веднъж да бъде осъден, опозорен, измъчван? Лорн не се съмняваше в това, но имаше нужда от това последно предателство, за да приключи с траура, който животът му представляваше.
Преди да излезе от килията, Алан се обърна на вратата и попита:
— Ще ми кажеш ли някой ден защо уби Форланд? Той беше победен и ти беше спечелил. Тогава защо?
В погледа на Лорн се четеше смущение.
Тази нощ Лорн потъна в неспокойния сън на преследвано животно.
Повлечен от кошмарите си, той се върна в тъмниците и коридорите на Далрот и не знаеше дали беше лудият, когото виждаше да бяга, или гладната сянка, която го преследваше. Беше смазан от страхове и страдания, в която една част от самия него се повтаряше. Виковете на измъчваните души го възбуждаха, макар че собственият му променен глас се смесваше в общия хор на болките. Тичаше между стени, които се поклащаха и една след друга пред него се отваряха врати и се виждаха все по-мъчителни гледки, чуваха се още по-страшни викове.
И изведнъж настана спокойствие и мрак.
Внезапно настъпи тишина.
И докато беше или си мислеше, че досега е бил окаян полугол бедняк, Лорн откри, че стои изправен, облечен в черната си кожена ризница с метални халки. В ръката си държеше шлем, а тежката му скандка беше на кръста му. Пръстенът с герба беше на пръста му, а печатът, който бележеше лявата му длан, разливаше по ръката му приятна топлина.
Зад гърба му вратата през която току-що беше минал, беше станала толкова висока, че изглеждаше тясна, макар че през нея можеха да минат двайсет мъже в редица. Двете ѝ крила бяха открехнати и очертаваха по земята дълъг килим от светлина, който леко се разширяваше. По смълчания мрак, царящ на това място, можеше да се отгатне, че помещението е огромно и Лорн го позна.