Тъмничарят не затвори вратата и влезе Алан.
За него Лорн се изправи.
— Съжалявам — каза принцът, докато си разменяха прегръдка.
— Благодаря.
— Ако можех да говоря с баща ми, щях да го направя, но…
— Зная.
— Що се отнася до майка ми… — добави Алан, като наведе очи.
— Не се упреквай за нищо. Ти нямаш вина за това, че съм тук.
Но Алан се чувстваше виновен.
— Ако бях крал… — каза той.
— Един ден ще бъдеш. Сигурен съм.
Алан неуверено вдигна рамене, преди да смени темата:
— Отец Домнис ми каза, че брат Ярл ти е помогнал.
— Той направи каквото можа. Но не няколко молитви и три глътки отвара ще сложат край на… — Лорн търсеше подходящите думи. — На това, в което съм се превърнал вече.
Алан си спомни как изглеждаше Лорн — побеснял, ругаещ, с черна жлъч по устата, а очите му като две сиви топчета. За пръв път ставаше свидетел на случай на обсебване от Тъмнината и никога нямаше да забрави изкривеното в гримаса лице на Лорн — лице до такава степен деформирано от яростта и омразата, че беше станало неузнаваемо. Оттогава Алан си повтаряше, че това създание не беше неговият приятел от детинство.
Но въпреки това…
Смутен, неспособен да окуражи Лорн, Алан се извърна. Поколеба се за миг, после каза:
— Сега трябва да знам. Взе ли решение?
Безразличен към собствената си съдба, Лорн впи поглед в Алан.
— Ако приема, можеш ли да ми обещаеш, че Ониксовата гвардия ще продължи да съществува?
Принцът знаеше какво очаква Лорн, затова кимна уверено.
— Кълна ти се.
Валя в продължение на два дни и две нощи и проливният дъжд не беше престанал, когато една сутрин дойдоха да го изведат. Дъждът се сипеше тежко над Ориал, над двореца, неговия затвор и над цялото Върховно кралство. Над света. Небето се бе спуснало ниско, беше сиво и тежко.
Лорн не беше спал.
Той дойде, пазен от двама копиеносци, бос, с мръсна, разкъсана риза, залепнала за кожата му. По мръсната му брада се стичаше вода. Сплъстените му коси блестяха под дъжда и покриваха очите му. Китките и глезените му бяха завързани с вериги, които го принуждаваха да върви превит. Пречеха му и да се качи на ешафода. Палачът трябваше да му помогне.
После Лорн се изправи и зачака.
Под ритъма на погребален марш през голямата порта на двора влязоха барабаните. Те вървяха бавно пред ониксовите гвардейци, които — докато барабанчиците се подредиха в една линия встрани — застанаха за почест в две редици пред ешафода.
Бяха тридесетина.
Лорн позна Вард, Йерас, Логан, Кай, Ройс, Лиронд и други. Видя и нови лица, нови силуети, облечени в ризниците от черна кожа и метални халки. Горланс, който командваше сега, не си беше губил времето и беше наел нови хора. Черните гвардейци бяха заложили на него. И на кого другиго, като се замислиш? Горланс имаше на своя страна потеклото, богатството и амбицията си. Застанал пред хората си, той издуваше гърди, искаше да се покаже невъзмутим, но всъщност ликуваше — нямаше никакво съмнение, че в неговите очи Ониксовата гвардия най-накрая имаше капитан, достоен за нея. Лорн се бе надявал Алан да поеме отново командването на черните гвардейци или да го възложи на Вард доброволно или насила. Но сега вече нищо повече не можеше да го разочарова.
Барабаните изведнъж престанаха да бият.
Дворът отново се изпълни единствено с шума на дъжда. Капките, които се разбиваха отвесно в керемидите и паветата, бяха толкова тежки, че от тях дъските на ешафода потреперваха. Удряха раменете на неподвижните мъже и пръскаха суровите лица — лица в траур.
Ониксовите гвардейци бяха дошли да присъстват на мъченията и на опозоряването на един от своите. Отречен и осъден от Върховния крал, сега вече Лорн беше недостоен да му служи. Но той не само се бе провалил. Според собственото му признание, беше предал Върховното кралство, беше посрамил кралската власт и следователно не бе изпълнил дълга си като капитан на Черната гвардия. В следствие на това можеше единствено да бъде прогонен от нея по възможно най-унизителния начин, пред онези, чиято клетва бе предал и чиято чест бе опетнил.
Подпомаган от един помощник, палачът свали веригите на Лорн и завърза китките му за двата стълба, издигнати на ешафода, с широко разтворени ръце. С малко ножче във формата на кука, което висеше на колана му, разряза ризата на Лорн отгоре надолу и оголи раменете и гърба му. После изчака помощникът му да поднесе и разтвори пред него сандъче от черно дърво. Извади от там дълъг червен кожен камшик и го погледна с възхита и страх. Взе го предпазливо, разви го и изплющя във въздуха с опитно движение на китката.