Говореше с тона на човек, който иска услуга, но Горланс знаеше какво означава това.
— Разбрахме ли се, виконте?
Горланс се погнуси при допира на ръката на министъра върху рамото му. Мразеше усмивката му и неискрения му поглед, но отговори:
— Да. Разбрахме се.
Есента на 1548 година
Ориал
Те бдяха над него денем и нощем. Грижеха се за него, лекуваха го, превързваха раните му, успокояваха треската му. Молеха се и пазеха вратата му. И никога не оставяха оръжието си.
Тази вечер, както му беше станало навик, отец Домнис почука на вратата на скромната къща, която Вард беше купил в Ориал за дъщеря си, в квартал „Кехлибарената ябълка“.
Нае му отвори, лицето ѝ беше загрижено.
— Добър вечер, отче.
— Добър вечер, дъще. Как е той? — попита белият свещеник, докато влизаше.
— Малко по-добре, струва ми се — отвърна Нае.
Бързо огледа улицата, преди да затвори.
Ройс дежуреше в антрето, а Логан — в дъното на коридора, двете му шпаги бяха опрени на стената, той пазеше вратата към двора. Отец Домнис ги поздрави с кимване на глава, преди да тръгне по стълбата нагоре като човек, който добре познава мястото. На етажа мина покрай Лиронд, после пред Емрин, който му отвори вратата на една голяма стая. Вътре Йерас наблюдаваше улицата през полуспуснатите щори. Той погледна бързо към отец Домнис и продължи да наблюдава, а през това време свещеникът се приближи и седна до леглото на Лорн. Нае, която го бе последвала, остана тревожна на вратата, със скръстени ръце. Стаята беше потънала в полумрак. Беше пропита от миризма на пот, кръв и мехлем с кеш. Лорн спеше.
— Баща ви не е ли тук? — попита отец Домнис тихо.
— Не — отговори разсеяно Нае. — Отиде на пазар с Кай. Скоро ще се върне.
— Отиде да заложи ризниците ни — обясни Йерас, без да изпуска улицата от очи.
Белият свещеник се извърна на столчето си и погледна Нае въпросително. Тя тъжно кимна в знак на потвърждение, че това, което Йерас бе казал, е вярно. Парите започваха да не им достигат. Черните гвардейци, последвали Вард, живееха само от заплатите си. Повечето от тях бяха бедни, преди да постъпят в гвардията, а Кай беше обеднял, след като баща му го бе лишил от наследство. А ставаха вече петнайсет дни, откак бяха напуснали Ониксовата гвардия и живееха от оскъдните си спестявания. Вард приютяваше всички безплатно, но трябваше да се хранят. Скоро щяха да им потрябват и дърва за огрев, защото първият студ никога не закъсняваше да се спусне от планините на Лангър, които се извисяваха около Ориал. А кварталният аптекар продаваше скъпо отварите и мехлемите, от които се нуждаеше Лорн.
— Ще видя какво мога да направя — каза отец Домнис. — Може би принц Алдеран би могъл…
— Ако искаше да ни помогне, вече щеше да го е направил, нали така? — прекъсна го Нае раздразнено. — Като се започне с това да спести на Лорн червения камшик!
— Не зная дали това е било в негова власт. Но ще говоря с него. Сигурен съм, че ще ви помогне на драго сърце.
Нае вдигна презрително рамене.
— Крайно време е…
Не искаше да слуша да ѝ говорят за Алан. В нейните очи той беше изоставил Лорн, както Върховният крал го бе изоставил преди четири години. Единият го беше изпратил в Далрот. Другият беше позволил да го измъчват. И всеки път Лорн за малко не беше заплащал с живота си. Какъвто бащата, такъв и синът.
Отец Домнис разбра и не настоя повече. Впрочем Лорн се събуждаше.
— Добър вечер, отче — каза Лорн дрезгаво.
И като присви очи в полумрака, добави:
— Защото вече е вечер, нали? Понеже сте тук.
Белият свещеник се усмихна.
— Да, синко. Вечер е… Как се чувствате?
— Още съм слаб. И съм малко гладен.
— Това е добър знак.
— Ще ида да ти донеса нещо за ядене — каза Нае и бързо излезе.
Лорн искаше да ѝ благодари, но тя вече беше на стълбището.
— Тук сте в добри ръце — рече отец Домнис.
— Да, много добри ръце — отвърна Лорн тъжно.
И като се обърна към Йерас:
— Не си мръднал от този прозорец цял ден. Защо не идеш малко да седнеш и да ти отпочинат краката?
— Ама старият…
— Зная какво тревожи Вард. Но ако искаш, можем да се обзаложим, че никой няма да нападне къщата през следващия четвърт час. Слез долу да хапнеш нещо.
— Не съм гладен. Не съм и жаден.
Несменяемият Йерас почеса стария белег на гърлото си и продължи наблюдението на улицата, чиито обитатели и обичаен живот познаваше вече толкова добре, че веднага забелязваше и най-малката аномалия.