— Навън все още има хора, които желаят смъртта ти — каза Вард.
Лорн вдигна рамене.
— Ще ме забравят.
— Значи се отказваш.
— Всичко изгубих, Вард. От какво си мислиш, че се отказвам? От съдбата си?
— От задълженията си.
— Към кого? — подигравателно попита Лорн.
— Към твоя син. Алисия очаква син, нали така? Нали това ми каза?
Наранен, Лорн извърна поглед.
— Да.
— Като бягаш, като се отказваш, ти го изоставяш.
— Ама от какво се отказвам в края на краищата? — ядоса се Лорн. — Каква битка искаш да водя? И за кого? За какво?
— Още не се е родил, а ти вече го обричаш! Правиш сина си копеле.
Чуха леки шумове от стъпки по тавана в смълчаната къща. Сигурно бяха събудили Нае, чиято стаичка се намираше отгоре.
— Лоранс ще го възпитат, като скрият от него истината за рождението му — каза Лорн. — Повярвай ми, той ще е по-добре с тях, отколкото с прогонен баща, лишен от чест и увреден от Тъмнината. А и колко ли време ми остава, преди да…? — не довърши изречението си. — Алисия ще го обича — продължи след малко. — Ще го отгледат като благородник или почти. Сигурно ще стане приятел и другар на първия син на Енцио, както аз бях за Алан. Пожелавам му само да не прави грешката, която аз направих…
— Коя?
Горестна, дълбока болка помрачи погледа на Лорн. Не беше изпълненият с бунт и горчивина поглед на разгневен човек, а почти засраменият поглед на мъж, който се е отказал.
Гласът му стана напрегнат.
— Надявам се — отвърна Лорн, — че няма да си въобрази, че има собствена съдба и ще се старае да остане в сянката на своя покровител. Че никога няма да помисли, че е равен с него. Че ще остане на отреденото му място като добър, малък, признателен копелдак…
Натъжен, разтревожен, Вард сложи ръка върху китката на Лорн.
— Ама защо говориш така?
Лорн се усмихна отчаяно.
— Зная кой е баща ми — каза той. — Кралят ми призна.
В погледа на Вард се появи нерешителност.
— Ти си знаел — разбра Лорн. — Винаги си знаел…
— Не можех да ти кажа — обясни Вард с искрено съжаление. — Заклех се да пазя тайна. А и… а и какъв смисъл имаше?
— Да, какъв смисъл има? — повтори Лорн огорчено. — А баща ми? Той знаеше ли, че обожаваната от него съпруга е била любовница на краля? И кой друг, освен теб? — стана, докато Вард се колебаеше. — Не. Не ми отговаряй… За какъв дявол, нали?
Лорн се протегна, лицето му се сгърчи от болка, после уморено тръгна към вратата с тежки стъпки.
— Лека нощ, Вард.
— Кога мислиш да тръгнеш?
— Утре. Или вдругиден. След като говоря с хората.
— Говори първо с Нае.
Лорн спря за миг на прага.
— Добре — каза той.
Но не му се наложи да го прави.
Намери Нае горе на стълбите, седнала на последното стъпало, наметната с одеяло. Баща ѝ и Лорн я бяха събудили, когато повишиха глас. Тя беше станала и дискретно, надавайки ухо, не беше пропуснала почти нищо от останалата част на разговора.
Лорн не знаеше какво да ѝ каже.
Остана стъписан пред нея, а тя го гледаше ледено. Тъй като тя продължаваше да седи невъзмутима и мълчалива, той трудно проумя смесените чувства, които единствено погледът на Нае изразяваше. В очите ѝ видя тъга, гняв, тревога, упрек и гордост.
— Съжалявам, Нае. Аз…
— Тръгни си утре, ако обичаш.
Тя стана, обърна се и без да каже и дума повече, се прибра в стаята си.
Тази нощ Лорн не спа.
Полежа малко на леглото си с втренчен в тавана поглед, после стана, облече се, като от време на време лицето му се изкривяваше от болка, опаса меча си и излезе. Ройс, който пазеше задната врата, се изненада, като го видя.
— Всичко е наред — каза Лорн, но далеч не го успокои. — Имам нужда да взема малко въздух и да си раздвижа краката.
— Искате ли да ви придружа?
— Не. Имам нужда и да остана сам, за да помисля.
Лорн излезе от двора, чувствайки неспокойния поглед на бившия наемник в тила си. Остави краката си сами да го водят из смълчания град. Под Голямата мъглявина, в тази вече прохладна есенна нощ, пълният покой на Ориал контрастираше със собствените му мъки. Околната тишина не успя да ги успокои и докато Лорн вървеше на посоки из улиците, едни и същи съмнения, едни и същи въпроси не преставаха да го терзаят.