Всички стояха със събрани ръце, наведена глава и затворени очи — с изключение на Лорн, който наблюдаваше Дол крадешком и напразно се мъчеше да открие прилика между него и Леня. Той беше висок мъж с червеникава коса, на около трийсетина години, дългата му коса беше завързана на тила с кожена връв. На челото му имаше голям белег. Друг, по-скорошен, разцепваше дясната му скула.
— Нека милостта на Ейрал се изсипе над нас — завърши брат Ярл.
— Нека милостта на Ейрал се изсипе над нас — повториха останалите тихо.
След благословията Дол дълго благодари на брат Ярл, а чрез него и на ордена на Светите покровители. Без тяхната помощ Леня щеше да е мъртва и Дол държеше да увери монаха рицар във вечната си признателност. После, като се обърна към Лорн и Вард, благодари и на тях. И на тях също беше задължен.
— Въпреки това — добави той, — колкото и да сте способни, колкото и да сте храбри, идвате прекалено късно и за жалост, сте твърде малко. Вие сте едва шепа хора, а на нас ни трябва армия, за да ни спаси. Или чудо.
Някога Дол бе свещеник, преди да грабне оръжието и да оглави бунта против Иргаард. От предишния си живот пазеше искрена вяра в Ейрал, както и известна сдържаност в жестовете и думите си. Говореше спокойно и авторитетно.
— Какво е положението? — попита Лорн.
— Обградени сме. Както знаете, иргаардците пазят всички подстъпи към Горните долини — после си спомни за прохода Саверг и ужасния път през него и се поправи. — Или почти всички. Мислех, че ще сме на сигурно място до пролетта, но се излъгах. Хванати сме в капан от принца-дракон, когото Черната хидра изпрати срещу нас. Той установи генералния си щаб в Телиг — старата ни твърдина. И оттам води срещу нас безпощадна война, без отдих и покой.
— Лаедрас не е от тези, които се отказват или слагат оръжието — каза Лорн.
— Вярно е, че вие го познавате, рицарю. Победихте го при обсадата на Ангборн, нали? Разказват дори, че сте се сблъскали в двубой. Хубав подвиг.
Вместо да отговори, Лорн се обърна към Леня, която уверено рече:
— Ако Лаедрас е бил победен веднъж, значи може отново да бъде.
— Разбира се — съгласи се Дол. — Но не от нас. Всичко, което ние можем да направим, е да се държим и да се надяваме.
— Миналата година — каза Лорн — поражението му в Ангборн го унижи. Лаедрас иска тази победа. И иска тя да бъде бърза, бляскава. На всяка цена.
— Как можете да сте толкова сигурен? — възпротиви се Леня.
— Ако не беше така, нямаше да води война с вас посред зима — намеси се Вард.
Той се беше сблъсквал с иргаардските армии рамо до рамо с Върховния крал преди трийсет години, по време на първите войни в началото на неговото царуване. Доколкото му беше известно, тази стратегия на зимна война — която беше в разрез с всякакви военни правила — беше непозната на иргаардците.
Вард добави:
— Да се поддържа обсада до настъпването на хубавото време е скъпо, но възможно и често необходимо. Обаче да се водят разузнавателни и бойни операции в планините посред зима, това вече е нещо съвсем друго. За жалост, това говори много за възможностите и решимостта на вашия противник…
— А освен това — поде отново Лорн — Лаедрас има ли избор? След поражението му в Ангборн това командване сега е истински втори шанс. Съмнявам се, че Черната хидра ще му даде трети. Лаедрас го знае и няма да отстъпи пред нищо, за да си възстанови реномето.
Леня сведе очи примирено.
— Чудо — каза Дол. — Трябва ни чудо.
На масата настъпи тишина.
Лорн знаеше каква полза може да извлече от драматичното положение, в което се намираха галаарските бунтовници: притиснат до стената, Дол не можеше да му откаже каквото и да било срещу малко надежда. Беше настъпил моментът да свали картите си.
— Наистина ли притежавате Меча на кралете? — попита Лорн направо.
Дол го погледна смутено.
— Да — каза той.
— Трябва да го видя. И Вард също трябва да го огледа. Той беше оръжеен ковач на Върховния крал. Ако мечът, която имате, наистина е Мечът на кралете, той ще може да го установи.
— Но защо? — попита Дол. — Само за да го идентифицирате ли дойдохте дотук? Можем ли все още да се надяваме на помощ от Върховното кралство?
— Не — рече Лорн. — Върховното кралство няма да ви помогне.
— Тогава какво?
— Доверете се на мен.
— Дол — рече Леня, — помисли. Този меч е единственият ни коз.
Лорн не ѝ обърна внимание, очите му бяха приковани в очите на Дол.
— Знаехте, че ще искам да го видя. Готов съм да се обзаложа, че се намира в тази стая.