— Дол! — пророни Леня. — Не.
Но след кратък размисъл брат ѝ отговори:
— Каквото и да смята да прави, смятам, че рицарят заслужи да го види.
При тези думи той се изправи и отиде да вземе от един сандък дълга дървена кутия. Когато се върна при масата, Лорн, Вард и брат Ярл станаха почти против волята си, сякаш изненадани от тържествеността на мига и от уважението, което се почувстваха длъжни да засвидетелстват. За Вард и за монаха рицар Меча на кралете беше свещена реликва. За Лорн беше и нещо друго…
Дол поднесе кутията на Лорн.
Лорн я отвори и още с първия си поглед нито за миг не се усъмни, че пред него е Меча на кралете. По гърба му премина тръпка. Гърлото му се сви и печатът на Тъмнината на опакото на лявата му ръка се пробуди. Кралският оникс липсваше на дръжката и острието беше счупено на две, но времето като че не бе успяло да повреди остротата на меча, нито мрачния му блясък. Гравирани в черната стомана, фините руни сякаш просветваха.
Вард беше обзет от вълнение почти толкова силно, колкото и Лорн.
— Велики Богове — каза той. — Това… Това е той. Това е Мечът на кралете!
Лорн потвърди.
Брат Ярл се приближи и развълнувано попита:
— Как? Как сте го…?
— Намерихме го тук — обясни Дол. — В този изоставен храм. Беше се запазил в една запечатана стая, за чието съществуване не знаехме. Разтърсвайки планините и храма, едно земетресение разцепи каменната врата на тази стая. И така можахме да влезем в нея.
— Но какво е това място? — попита Вард. — И как е могъл Меча на кралете в крайна сметка да попадне тук?
— Това, кълна ви се, не зная — отвърна Дол. — И се съмнявам, че някой друг знае… Този храм беше празен и забравен от векове, когато го открихме. Никой не знае кой го е построил. Нито кога, нито защо.
— Може би е бил изграден единствено за да пази Меча на кралете — каза Леня.
Брат Ярл сложи ръка на рамото на Дол.
— Вие искахте чудо — рече той. — А не се ли е случило вече то? Този забравен храм, който намирате изгубен сред планините. Тази тайна стая, чиято врата се отваря от земетресение след векове. И Мечът на кралете, чиито наследници ви прави съдбата… Не виждате ли в това волята на Божествените?
Дол се усмихна тъжно.
— Да, разбира се. Може ли да не си го помислим? Но ако всичко това е чудо, то това чудо няма да ни спаси.
— Може би ще го направи — каза Лорн.
И веднага продължи:
— Не дойдох, за да видя Меча на кралете. Дойдох, за да ви освободя от игото на Иргаард.
— И как мислите да го постигнете без армия? — иронично попита Леня.
— Като убия Лаедрас.
Вард трепна, но нищо не каза, съвършено невъзмутим, за разлика от другите трима, които гледаха Лорн така, сякаш изведнъж бе изгубил разсъдъка си.
— Като… Като убиете Лаедрас? — повтори Дол.
— С него имаме стара сметка за уреждане.
— Това е лудост! — възкликна Леня.
— Може би. Но ще го направя. В замяна на Меча на кралете.
Дол погледна Лорн невярващо. Но от Лорн се излъчваше такава увереност, че накрая започна да се съмнява. И да се надява. Разбира се, това изглеждаше съвсем налудничаво. Но Лорн вече се беше сблъсквал с Лаедрас. И го беше победил. Какво не му беше достигнало тогава, за да го убие?
— Да убиете принц-дракон? — каза брат Ярл. — Невъзможно. Принцовете-дракони са деца на Черната хидра. Част от нейната мощ е в тях. Вие сте смел, рицарю. Или луд. Или и двете. Но единствено можете да се провалите.
Лорн изчака няколко секунди, преди да отговори.
— Не и с Меча на кралете в ръка.
Вард кипеше, но почака да се приберат в тяхното спално помещение, за да дръпне Лорн далеч от недискретни уши и да му каже:
— Ти си луд.
— Изглежда, всички мислят така.
— Не се шегувам!
— И аз.
— Казваш, че ще убиеш принц-дракон.
— Знам.
— Значи това ти беше планът още от началото? Да убиеш Лаедрас? Емрин и Енград не умряха, за да можеш да се самоубиеш, Лорн…
Лорн прие удара и упорито рече:
— Не възнамерявам да умирам.
— Това вероятно няма да е достатъчно, за да те спаси.
— Сам нямам никакъв шанс. Но с твоята помощ и с Меча на кралете… — Лорн се оживи. — По дяволите, Вард, ти беше там! Видя я и почувства мощта му! Дори и счупено, това острие е силно. Било е изковано точно за това, за което смятам да го използвам! Да се изправя срещу Тъмнината.
Вард знаеше, че няма да вразуми Лорн, но не можеше да се примири да се предаде.
— Дори да предположим, че успеем да го изковем отново — каза той, — как мислиш да…?