Варанът тръгна уверено по зиданата стълба, на която Лорн се надяваше да намери убежище. Но като вземаше стъпалата по четири, Лорн успя да увеличи преднината си. Стълбището завършваше при сводести зали, които Лорн прекоси, без да се обръща. Усещаше, че влечугото се приближава. Чуваше дрезгавото му дишане и ноктите му, които драскаха по камъните. Нямаше да се предаде лесно, ако се наложеше да се бие с варана. Но все пак беше по-добре, отколкото да чака краката му да бъдат подкосени от удар с лапа.
Оставаше му обаче още един шанс.
Докато бягаше през стаите, Лорн беше видял една открехната врата. Ако успееше да стигне до нея и да я затвори, преди варанът да го хване, тогава може би…
Без да обръща внимание на болките в крайниците си, нито на пламналите си дробове, Лорн затича още по-бързо, до крайния предел на силите си и влезе в последната стая. Челюстите на влечугото изтракаха в празното. Лорн пусна на земята факлата и меча, хвърли се върху вратата, за да я затвори пред варана и да спусне резето.
Вратата беше дебела. Но прояденото ѝ дърво не издържа на натиска на варана. Тя се пропука и излезе от пантите си, а Лорн отхвръкна назад и падна върху плочите. Изправи се с мъка, покрит с прах и без оръжие. Влечугото също беше зашеметено от удара, но вече извръщаше към Лорн побеснелия си поглед, дясното му око беше окървавено и от него стърчеше цепеница.
Все още замаян, Лорн потърси меча си.
Беше твърде далеч.
Тогава извади Меча на кралете, който носеше на гърба си. Това беше само парче от острие, но той нямаше по-добро, ако не се броеше ножа, който извади от левия се ботуш.
Застана в защита.
И зачака.
Варанът се втурна напред и скочи, всичките му нокти бяха навън, а устата му беше широко отворена. Лорн заби меча в корема му чак до дръжката, а в това време влечугото падна върху него с цялата си тежест и челюстите му изтракаха до лицето му. Ударът повали Лорн, който падна тежко, затиснат под влечугото, което дереше раменете и гърдите му с предните си лапи и се опитваше да го захапе по лицето. Срещу ноктите Лорн можеше да разчита единствено на ризницата си, но чуваше как кожата ѝ се раздира, а металните халки се откъсват. Остави меча си в корема на животното, хвана долната му челюст със свободната си ръка и започна да бута с всички сили, като продължаваше да забива ножа си отново и отново в хълбока на варана. Но чудовището като че ли не губеше сили. А Лорн чувстваше как отпада все повече. Продължаваше да удря, ръката му лепнеше от кръвта на влечугото, лицето му се сгърчи от болка, когато ноктите засегнаха рамото му. Продължаваше да забива ножа си, но му се струваше, че ще се задуши и с последно усилие успя да вдигне муцуната на огромния варан, който най-накрая оголи врата си за смъртоносен удар. Острието се заби и прониза небцето чак до мозъка. Тогава, като хвана ножа с две ръце, Лорн го завъртя в раната и продължи докато варанът престана да се движи — безразличен към кръвта, слюнката и жлъчта, които течаха по лицето му.
Стори му се, че продължи цяла вечност.
Накрая успя да се освободи, като претърколи мъртвия варан на една страна. Извади счупения Меч на кралете от хълбока на влечугото, но не намери сили да стане. Изтощен, облекчен, остана да лежи по гръб, затвори за миг очи и късно забеляза войниците, които сега го обкръжаваха.
„Надяваше се да те заловят — помисли си той. — Е, добре, ето, че стана.“
Удар с дръжката на копие по челото го накара да изгуби съзнание.
В онази необикновена нощ в параклиса на Черната кула не само Исарис чакаше. Докато рижото коте скачаше в ръцете на Лорн, сякаш никога не се бяха разделяли, Лорн видя Скерен, който се появи от полумрака.
— Не ме изпраща Събранието — бе побързал да каже белият драк.
— А кой тогава?
— Идвам единствено по своя воля. В момента постъпвам противно на всички правила на Пратениците.
Но Лорн беше почувствал как недоверието му се пробужда.
Беше настъпила тишина, от която старият Кадфелд се бе възползвал, за да излезе тихичко, съзнавайки, че това, което щеше да се разиграе в стария, загадъчен параклис, не е за него.
— Какво искате? — беше попитал Лорн.
— Да ви помогна.
— Защо?
— Защото имате нужда от помощ. И защото го заслужавате.
— Идвате твърде късно.
— Не мисля така.
Лорн изведнъж беше разкопчал дрехата и ризата си и бе показал петното на Тъмнината върху сърцето си и черните жилки, които започваха от него.
— Това не е единственото, което Тъмнината прави с тялото ми!
Скерен не беше трепнал.
— Не ми казвате нищо ново. Но не Тъмнината ви убива.
— Така ли?
— А гордостта ви.
— Обяснете ми.
Дракът се замисли за миг, като подбираше думите си.
— Приемете съдбата си, Лорн. Престанете да вървите против нея.
— Моята съдба! Само това ви е на устата.
— Защото това е единственото, което има значение. Помислихте си, че можете да се освободите от съдбата си и вижте докъде ви доведе това…
Със стиснати юмруци Лорн рече:
— Не по моя воля бях затворен в Далрот и оставен на Тъмнината!
— Не, но откакто бяхте освободен, всичко тръгна от зле на по-зле, нали? Трябваше да завършите живота си в Мрака на Далрот, а Сивият дракон ви даде втора възможност. Мислите ли, че е било просто ей така? Че е било за да… си живеете живота?
— Наистина, като се замисля, всичко в този живот се плаща. И грешките, както и доброто… А ако бях по-покорен, щях ли да страдам по-малко? Щях ли да накарам другите да страдат по-малко?
— Несъмнено.
Лорн си помисли за Алисия и погледът му помръкна.
— Съдбата на всекиго прилича на течаща вода. Някои са мирни поточета. Други са рекички. Неколцина само са буйни големи реки, които привличат към себе си потоците на други съдби.
— А моята каква е? Поточе, рекичка или пълноводна река?
— Вашата съдба е бушуващ порой. Да се борите против него означава да се изтощите, да се разкъсате и нараните и дори да загинете в желанието си да достигнете брега. Но ако се оставите да се понесете…
— В бушуващ порой? Това не спестява нито скалите, нито водовъртежите.
— Не, но ви позволява да ги видите и да ги избягвате или да ги посрещнете, но като сте подготвен за тях. А това позволява също така отломките, които течението отнася и завихря като вас, да ви удрят не толкова силно. Може би дори ще успеете да се заловите за някоя от тях. Може бе дори ще намерите тук-там някой остров, където да си отпочинете, преди отново да се гмурнете във водата.
— Всичко това е само поезия. Погледнете ме! Погледнете в какво се превърнах!
— Превърнахте се в човек, когото ненавиждате. Не се превръщайте в някого, когото ще презирате.
Тези думи постигнаха своето.
Лорн впи поглед в очите — влечугови и тюркоазени — на драка. Но нищо не прочете в тях. Щеше му се да се ядоса, но не успяваше. Почувства се уморен, смазан от огромната тежест на съжаление, угризения и отчаяние.
— Вече не съм нищо, Скерен.
— Вие сте справедлив човек. Винаги сте бил такъв. Ако спазвате вашата справедливост, ще тръгнете по правилния път. В този свят Тъмнината е аномалия. Тя е болест, от която той страда, но за която не може да се каже, че е пагубна. Ще кажете ли, че чумата е пагубна? Или някое диво животно? Или някой луд?
— Не.
— Тъмнината е хаос и разруха, но не е Злото.
— А съдбата не е Доброто.
— Започвате да разбирате. Да, съдбата не е Доброто. Тя е това, което трябва да бъде и това, което ще бъде. Нищо повече.
— Тогава, ако приема съдбата си…
— Не ви обещавам, че ще се освободите от Тъмнината. Но ще ѝ дадете по-тежък отпор, отколкото ако вървите против справедливостта и въжделенията си.
— Не изпитвам призвание да се жертвам, за да спасявам света.
— Кой иска това от вас?
— Искам да кажа, че вече не съм човекът, който бях преди Далрот. Изгубих илюзиите си. Идеалите ми вече не са същите.
— Но все още знаете кое е справедливо и кое трябва да бъде направено, нали?
Тогава Лорн беше помислил и се бе съгласил.