— Измъкнахме се! — извика Лорн. — Чуваш ли ме, Вард? Измъкнахме се.
Вард не отговори. Тегнеше като мъртъв товар върху Лорн и главата му политна напред, когато изтощеният змей полетя към земята. Лорн искаше да изтръгне от него още няколко маха с крилете, за да забави спускането им. Напразно. Удариха се в един склон. Змеят се претърколи на заледения сняг и си счупи крилата и врата. Лорн, който притискаше Вард с всички сили, изхвръкна от седлото. Главата му се блъсна в една издадена скала и той загуби съзнание.
Зазоряваше се, когато Лорн дойде на себе си.
Беше покрит със сняг. От студа устните му бяха посинели. Беше замръзнал и зъзнеше. Сковани от леда, дрехите му изпукаха, когато с мъка се надигна и за малко не изгуби равновесие. Трябваше да почака главата му да престане да се върти и погледът му да се избистри. После видя разкъсаното тяло на змея и Вард, който се беше примъкнал до него, несъмнено за да се скрие от вятъра.
— Вард? Вард!
Като се държеше за гърдите, Лорн с препъване стигна до стария ковач, който беше седнал с гръб, опрян на корема на влечугото и не помръдна, главата му беше клюмнала настрани, а клепачите му бяха затворени.
Блед и студен, той все пак реагира, когато Лорн го пипна.
— Как си, хлапе? — попита той едва чуто.
— Дай да ти видя раната.
— Няма нужда.
— Дай да я видя!
— Не. Всичко свърши.
— И дума да не става, че ще те…
— Вече нищо не чувствам, Лорн. Дори… не ми е студено.
Разстроен, Лорн впи поглед в очите на Вард, после се примири. Както беше наведен, седна до него и с наведена глава рече:
— Аз… съжалявам…
— Съжаляваш? Но за какво?
— Аз съм виновен. За всичко аз съм виновен. Ако не бях аз, ти…
— Ако не беше ти, още щях да съм в Цитаделата, да умирам от скука и да повтарям до втръсване някогашните ми бойни спомени. Ти… ти ми даде възможността да извърша нещо… нещо значимо. Аз съм стар воин. Воините никога не бива да умират в леглото си… Благодаря.
— Недей да ми благодариш. Умолявам те, недей да ми благодариш! — каза Лорн със свито гърло.
— Успя ли да… спасиш Меча на кралете?
— Почти. Върхът остана забит в гърлото на Лаедрас.
Със замръзналите си устни Вард леко се усмихна.
— Според мен това, което остана, ще е достатъчно… — закашля се и изхрачи малко кръв. — Обещай… Обещай ми да се грижиш за Нае.
— Обещавам ти — каза Лорн, който виждаше как животът си отива от очите на приятеля и настойника му.
— И ми обещай, че ще ѝ кажеш, че я обичам.
Лорн кимна, очите му бяха замъглени.
— Добре — рече Вард. — Сега… Сега се наведи към мен и слушай. Заклех се да пазя тайната, но има нещо, което трябва да знаеш… То… се отнася за майка ти…
Лорн се наведе.
Слушаше и стискаше юмруци от ярост.
Лорн остана до безжизненото тяло на Вард.
После уви тялото в палтото си, завърза го с юздите на змея и тръгна, като го влачеше зад себе си по леда и снега. Изкупвайки грешките си с умора и болка, дълго вървя, преди да види конниците, които яздеха срещу него. Спря и извади меча на Лаедрас, готов за бой. Но идваха неговите хора.
Нае беше сред тях.
Пета част
Краят на зимата на 1548 година
Ориал
Когато се върна във Върховното кралство и научи от слуховете, че умиращият крал сега беше в Ориал, Рицарят реши да тръгне напред сам. Рядко слизаше от коня, пътуваше много бързо, изтощи няколко животни. И така измина — все още не напълно възстановен от раните си, под снега и брулен от ветровете — сто и петдесет левги за десет дни езда.
Дворът се беше събрал в просторната Зала за Аудиенции, където кралете на Лангър и на Върховното кралство имаха обичай да приемат поданиците си, да изслушват оплакванията им и да раздават правосъдие. Тази зала със стени от масивни камъни и сводове, поддържани от дебели колони, беше една от най-старинните и най-строгите в Кралския дворец. Беше запазена такава, каквато винаги бе била и не беше използвана, откакто Върховният крал се беше оттеглил в Цитаделата. Но сега, когато кралят се бе върнал, кралицата беше решила отново да отвори вратите ѝ и да приема в нея. Но тронът на Върховния крал оставаше празен. Под кралския балдахин в лазурно синьо и златно седяха единствено кралицата и принц Алдеран — от двете страни на легендарния трон от абанос и оникс. Някои се питаха дали кралицата щеше да посмее да седне на него. Други се питаха кога ли ще го направи. Накрая други, сред най-наблюдателните забелязваха, че принц Алдеран беше седнал толкова близо до трона, колкото и майка му, докато принц Ирдел водеше безполезна обсада срещу Арканте на двеста левги от столицата.