Или поне това прокламираха черните свещеници.
Също като Теожен д’Аргор, и Лорн не можа да бъде измамен.
Според него връщането на Върховния крал в Ориал се вписваше в план, в който нямаше нищо божествено, един умело замислен план, чиято цел все още му убягваше. Върхът на всичко обаче беше, че той сега играеше някаква роля в този план, който не му беше ясен. С донасянето на Меча на кралете той беше подсилил идеята, че тук съдбата имаше пръст. Защото фактът, че Меча на кралете беше намерен, когато умиращият Върховен крал бе напуснал Цитаделата, не можеше да бъде съвпадение. Сивият дракон бе пожелал да е така. Божествените одобряваха Върховният крал да се обърне към Дракона-крал и му го показваха, като му върнаха меча на предците му.
Лорн не се месеше в това, което се говореше и правеше.
Несъмнено на него му бе писано да намери Меча на кралете. Но малко го интересуваше дали Естеверис или свещениците на Дракона-крал ще извлекат политическа или религиозна полза от неговия подвиг. Всички го гледаха като герой. Сега вече всички знаеха, че Върховният крал го бе освободил от Далрот по искане на Пазителите, за да може да изпълни съдбата си. И трябва Драконът-крал да го бе покровителствал, защото как иначе можеше да се обясни, че бе оцелял от призраците и от заразата на Тъмнината?
„Само ако знаеха…“ — помисли си Лорн, докато по навик разтриваше белязаната си ръка.
Независимо от това обаче, той нямаше нищо против да мине за избран от Божествените, ако това щеше да му позволи да си върне Алисия и техния син, който — ако не се лъжеше — скоро щеше да се роди. Не знаеше къде е Алисия. За да роди тяхното копеле далеч от погледите на хората, семейство Лоранс я бяха затворили в някакъв манастир. Но кой? Сега, когато отново се бе върнал на преден план на сцената на Върховното кралство, Лорн можеше да си послужи с властта си, за да го открие, а после да успее да направи така, че синът му да му бъде поверен. С цялото си сърце се надяваше, че и Алисия ще дойде при него. Беше готов да се ожени за нея, също както беше готов да отвлече детето от нея, ако се наложеше. Лоранс сигурно нямаше да са много ядосани да ги отърват от него. А за Лорн синът му и единствено синът му имаше значение. Значеше повече от любовта, която Лорн изпитваше към Алисия. Повече от Върховното кралство и от Ониксовата гвардия, взети заедно. Повече от живота му.
Повече от всичко.
Но преди да тръгне да търси сина си, Лорн трябваше да затвърди властта си в Ориал. Трябваше да намери съюзници и такива, които да са му задължени, да направи Ониксовата гвардия по-силна откогато и да било и да се увери, че нито кралицата, нито Естеверис повече няма да му се противопоставят. И най-вече му оставаше да изпълни една задача — задача, която може би щеше да остави своя отпечатък върху съдбата му, но му беше невъзможно да се откаже от нея.
Ето защо на драго сърце присъстваше този ден на литургията, отслужвана в прослава на завръщането на Меча на кралете и в знак на благодарност към Дракона-крал. Принцът-кардинал отслужваше, подпомаган от десетина черни свещеници. Върховният крал седеше на високо кресло пред олтара, в края на централния подиум. От едната и от другата му страна първият ред се заемаше от кралицата, Естеверис, принц Алдеран и още неколцина, сред тях Лорн, който разсеяно мислеше.
Сред тълпата, която го беше поздравила с най-дълбоко уважение, колцина знаеха или бяха забелязали, че кралят беше поддържан с кожени ремъци? Беше пристигнал, носен на креслото си, облечен в черно, с приведени рамене и наклонена глава, сякаш се огъваше под тежестта на короната. Почти не беше помръднал от началото на церемонията и ако не го държаха ремъците, щеше да е рухнал като кукла на конци от кожа и кости, какъвто беше. Тъмен воал покриваше лицето му и на студа едва-едва се виждаше бялото облаче дихание, което се появяваше от устата му. В катедралата, цялата обточена в черно, вече мъртвият крал сякаш присъстваше на собственото си погребение.