Изведнъж органът гръмна и извади Лорн от мислите му. Както всички присъстващи, и той се извърна, за да види процесията, която тържествено се задаваше по централната пътека. Деветима черни свещеници — шестима, които бавно поклащаха кадилниците, двама, които държаха огромни изображения на Дракона-крал и един — пред тях, — който носеше върху възглавничка поправения Меч на кралете. Тълпата се раздвижи, всеки се надигаше на пръсти и протягаше шия, за да види по-добре.
„Кой би бил по-достоен от Вард да изкове отново Меча на кралете?“ — запита се Лорн.
Други свещеници обърнаха кралското кресло така, че Върховният крал да е с лице към процесията, която приближаваше. Когато свещеникът, който носеше меча, дойде пред него, спря. Другите се дръпнаха вляво и вдясно, после застанаха с гръб към стъпалата на олтара. Органът замлъкна. Тогава, насред пълна тишина, първият свещеник коленичи и с наведена глава вдигна високо възглавничката и показа Меча на кралете на законния му собственик.
Върховният крал позна меча на своите предци и леко се оживи. Под воала очите му заблестяха. Тъй като се опитваше да протегне ръка, Алан се впусна, развърза ремъка, който държеше ръката му и му помогна да свие костеливите си пръсти върху дръжката на оръжието. Този допир въодушеви умиращия. Той искаше да се изправи и да задържи Меча на кралете в едно последно предизвикателство, отправено към смъртта. Свещениците умело го освободиха от ремъците, което накара Лорн да си помисли, че всичко това е било подготвено. След това Алан повдигна баща си и не толкова му помагаше да стои прав, а направо го държеше, подпомаган от един свещеник, застанал зад тях. Шепот премина през събралите се и се превърна във възгласи на изненада и възторг, когато Алан — с юмрук, покрил юмрука на баща му — му помогна да размаха легендарния меч.
И изведнъж избухнаха радостни възгласи. Ръкопляскания изпълниха катедралата и се разпростряха навън — в преддверието и по улиците наоколо така че народът на Ориал да разбере какво се случва вътре. Радостта беше искрена и открита, спонтанна. Под огромните сводове виковете и приветствията станаха оглушителни и се удвоиха, когато Алан остана сам и тържествуващ — след като баща му седна на креслото си, — размахваше меча на Върховните крале.
И когато всички камбани на катедралата забиха гръмко, Лорн се обърна и намери сред тълпата погледа на граф Теожен д’Аргор. Нямаше нужда от думи. И двамата най-сетне бяха разбрали какво се подготвяше от месеци.
В Кралските архиви не камбаните на катедралата — които биеха далеч — смутиха съсредоточеността на Сибелиус и го накараха да вдигне поглед от древния регистър, който преглеждаше. А виковете и шумът от блъскане, които се носеха откъм входа и смущаваха обичайното спокойствие в тези стари сгради. Разтревожен, главният архивар се погрижи да затвори железния шкаф, където пазеше най-ценните си документи. После отиде да види какво става. Преди около месец се беше върнал от Цитаделата, където беше помогнал за съставянето на новото кралско завещание, но оттогава нищо не беше смущавало спокойната рутина в Кралските архиви.
Войници от Пурпурната гвардия бяха нахлули и бяха блъснали грубо чирака, който им бе отворил. Сибелиус не се учуди кой знае колко, пурпурните гвардейци бяха известни с това, че ненужно прибягваха до насилие. Но за Сибелиус това не извиняваше насилието.
Особено на това място.
— Какво става там? — извика той възмутен.
Един мъж се обърна към него. Висок, мургав, смръщен, с меч на кръста. Не беше пурпурен гвардеец, но очевидно имаше някаква власт над войниците. Главният архивар никога не го беше виждал.
— Вие ли сте почитаемият Сибелиус? — попита го Далк.
— Аз съм. Какво означава всичко това?
Агентът на Естеверис не отговори. Извади един пергамент от ръкава си и го подаде на Сибелиус.
— Четете — каза той.
Архиварят разгледа печата на Кралския дворец, преди да разпечата червения восък. После разгъна документа и го прочете доста намусено, като вниманието и учудването му растяха колкото повече четеше.
— Това… Това е абсолютно нередно — каза той накрая. — И дума да не става, че ще се подчиня на тази…