— Не знаеш за какво говориш.
— Напротив… Както всички, и аз мислех, че това, което кралицата беше започнала преди три години, го бе направила, водена от своята горделивост и амбицията си, от желанието си за власт, дори от омразата и лудостта си. Но всичко, всичко е било, за да се подготви Върховното кралство за деня, когато ти ще оспориш на Ирдел трона на баща ти. Дори хилядите мъртви в обсадата на Арканте, за които накрая Ирдел единствен ще трябва да поеме отговорността…
Алан стана и като се правеше, че подрежда принадлежностите си за пушене, заговори с глас, който беше прекалено спокоен, за да не е тревожещ:
— Повтарям ти, че говориш, без да знаеш.
— Смяташ ли, че Ирдел ще се остави да го лишите, без нищо да направи? Да, добре, ти си популярен. Имаш на своя страна подкрепата на народа и на една част от аристокрацията. И сигурно Църквата на пожертвания Дракон-крал ще застане на твоя страна, когато моментът настъпи. Но Ирдел също има своите привърженици. Ще вдигне армия. Това ще означава война.
Алан въздъхна и уморено погледна Лорн.
— Разбира се, че това ще означава война. Но не такава, каквато си мислиш.
— Какво?
— Наследникът на трона на Върховното кралство съм аз. Не Ирдел.
— Той е по-големият! Как може той да не е…?
— Върховният крал ме направи свой наследник със завещание, Лорн. Мен. Мен и никой друг. Мислиш ли, че го искам? Не. Но трябва да нося неговата корона и ще я нося.
Беше едновременно примирен и решен, готов да посрещне съдбата си.
— Какво криеш от мен? — попита Лорн. — И как така знаеш, че баща ти те е посочил за свой наследник? Кой ти го каза? Той ли?
Алан се вгледа в Лорн, после упорито погледна настрани и каза:
— Трябва да се приготвя за вечерята.
Лорн се примири.
— Добре — каза той. — Оставям те. Но не се доверявай, Алан. Някой може да се опита да те измами…
При тези думи той тръгна към вратата. И вече беше сложил ръка на дръжката, когато Алан рече, сякаш да го повика обратно:
— Има едно пророчество.
Лорн се обърна.
— Едно древно пророчество, което Пазителите са скрили, защото то известява разрухата на Върховното кралство. До скоро само неколцина са знаели за него. Един от тях е баща ми, разбира се.
— А майка ти?
— Да.
— Тя ли ти разкри съществуването на това пророчество? Или Естеверис?
— Не. Един Пратеник на Събранието на Ирканс. Дойде при мен малко преди да се върнеш. Бял драк с тюркоазени очи.
— Скерен.
— Не ми каза името си. Но трябва да е той, да. Белите дракове с тюркоазени очи не са милиони. Познаваш ли го?
— Не. Но вече сме се срещали.
— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш…
— Над Върховното кралство тегне заплаха.
— Не е заплаха, Лорн. То е осъдено. Но за щастие, пророчеството не казва само това. Говори и за спасител. За принц, роден от Върховния крал и кралица чужденка, който е орисан да спаси престола.
— Ти.
— Може би…
Лорн усети, че увереността му започва да се колебае. Като се мъчеше да скрие смущението си, той каза:
— Ти си син на Върховния крал, а майка ти е родена алгерка. Освен ако не е Жал, кой друг освен теб би могъл…?
— Лорн. Моля те.
Изведнъж Лорн се почувства уморен от лъжи. Въздъхна и рече:
— Ти знаеш.
— Да.
— Откога?
— Какво значение има? По някакъв начин имам чувството, че винаги съм го знаел. А ти, ти откога знаеш?
— Откакто се върнах от Далрот.
Алан очакваше такъв отговор. Но все пак той го нарани, защото Лорн беше пазил тази тайна от него в продължение на две години. И не толкова гордостта му, колкото обичта му беше засегната.
— Но не можах да повярвам веднага — уточни Лорн.
— Разбираш ли какво означава това?
— Това, че сме братя ли?
— Това, че споделяме една и съща съдба и че трябва Сивият дракон да избере.
Лорн се сдържа да не се изсмее.
Разбира се, той също беше син на Върховния крал и на кралица чужденка, защото майка му беше скандска кралица. Но все пак…