— Заблудихме се — каза Третият пазител, който знаеше, че няма нужда да припомня по чия вина, така че се въздържа. — Лошо изтълкувахме звездите и сбъркахме, като решихме, че е необходимо да изведем назования Лорн Аскариан от Крепостта на мрака.
— Съдбата на Рицаря с меча не беше негова — каза женският глас на Шестия.
— Но ние пожелахме да я изпълни — заключи Осмият, който обикновено слушаше мълчаливо.
Нещо, което Седмият не пропусна да отбележи.
С думите си всеки Ирканец го осъждаше и хвърляше вината върху него. Третият дори не трябваше да ги насърчава, а Първият — чиято широка качулка не покриваше абсолютен мрак, а звездна необятност — ги оставяше да говорят.
— Повярвахме, че така зачитаме волята на съдбата — каза Деветата пазителка. — Това беше грешката ни.
За Седмия пазител неодобрението беше пълно.
— Тази грешка доведе ли до тежки последици? — попита Четвъртият.
— Как би могло да е другояче? — иронично подхвърли Третият.
— За това — намеси се Първият — още нищо не знаем. Да изчакаме. И да наблюдаваме.
— А ако се окаже, че по наша вина изпълнението на съдбата е било възпрепятствано? — настоя Третият.
Волята на Сивия дракон накрая винаги се изпълняваше, дори и понякога да ставаше по обиколни и мъчителни пътища. Но най-прекият път винаги беше най-добър.
— В такъв случай — отвърна Първият пазител — ще трябва да вземем всички необходими мерки.
Над каменната маса отново се спусна мълчание и легна с цялата си тежест върху раменете на Седмия.
— Следователно този, който се нарича Алдеран дьо Лангър, е Рицарят с меча — каза Деветата пазителка след малко.
От всички тя най-малко желаеше да напада Седмия.
— Наистина всичко ни кара да повярваме, че е така — потвърди Първият. — И винаги е било.
— Добре, така да е. Но ако така нареченият Алдеран дьо Лангър е Рицарят с меча, а не Черният принц, който се появява, кой тогава е Черният принц?
— Биха ли могли Рицарят и Черният принц да са един и същ човек? — запита се Деветата.
Никой не отговори.
Краят на пролетта на 1548 година
Валанс
За целите на своята политика и за да заздрави властта си, херцогът пожела годежът на дъщеря му с херцог Ериан да се състои не в неговата столица, а във Валанс, чиито най-влиятелни семейства бяха враждебно настроени към него. На тази враждебност херцогът противопоставяше популярността, на която се радваше сред народа и сред гражданите, които, завладени от неговата щедрост и от новите свободи, които им беше дал, го обичаха и охотно го приветстваха. Така че му беше необходимо да запази подкрепата на обикновените хора, което никога не може да стане без няколко хубави прояви щедрост.
Следван от двайсетина конници и три великолепни карети, граф Брендал дьо Форланд пристигна в Двореца на принцовете, ескортиран от трийсет благородници и петдесетимата алебардчици, които херцогът на Сарм и Валанс беше изпратил да го посрещнат. Оръдейни залпове го бяха поздравили, когато премина през градските порти, след което кортежът беше тръгнал по улиците, украсени с цветя и знамена, под ритъма на барабаните и овациите на любопитната, весела тълпа.
Времето беше прекрасно, а гледката превъзходна, но най-силно впечатление правеше графът, облечен в ризница в черно и злато. Той беше най-големият син на херцог Ериан д’Ансгорн и — на трийсет и четири години — репутацията му на предан, честен и смел мъж предшестваше появата му. Всеки искаше да види оногова, който насред боя беше дал коня си на своя ранен стар коняр. Или който с шепа хора беше защитавал един мост в продължение на три дни и четири нощи, докато населението на едно малко градче успее да стигне до сигурно убежище. Всъщност не беше ли това случаят, когато беше изгубил едното си око и спечелил прочутия си белег? Или пък беше в битката при Лоенбор? Освен ако не беше при щурма на стените на Артозия. Или по време на един от онези турнири, каквито вече не се правеха никъде другаде освен в херцогството Ансгорн.
Тромпети засвириха, когато кортежът влезе в двора на Двореца на принцовете. Херцогът, херцогинята и дворът на Сарм и Валанс чакаха под огромен балдахин, който ги предпазваше от безмилостното валансанско слънце. Под друг балдахин стояха градските нотабили. Под трети — религиозните велможи. А под четвърти — великолепно облечени — знатните дами и господа от местното благородничество. Всички стояха прави сред почтителна тишина, готови да посрещнат граф Форланд с почестите, полагащи се на държавен глава. Защото чрез посредничеството на своя най-голям син след няколко дни херцогът на Ансгорн щеше да се сгоди за Алисия дьо Лоранс в катедралата на Валанс.