Следователно синът представляваше бащата.
— Знаеш ли, че си изнервяща — каза Ейлин, без да престава да наблюдава онова, което ставаше на двора.
От първия етаж на Двореца на принцовете тя гледаше през полуспуснатите щори на един прозорец, които хвърляха върху чаровното ѝ личице сянка и светлина.
— Ето ти и друго — отвърна Алисия.
Зад гърба на приятелката си тя вървеше между манекените, върху които бяха сложени двадесетте празнични рокли от сватбената ѝ прикя. Всички бяха коя от коя по-красиви и пищни. Всичките струваха цяло състояние и представляваха стотици часове труд, но въпреки това тя ги гледаше с безразличие.
— Ти трябваше да си на моето място — настойчиво продължи Ейлин. — Ти трябваше да дебнеш, а аз да се правя, че не ти завиждам за роклите. Между другото, само ще спомена, че бих убила за черната със сивия корсет и червените ширити.
Алисия погледната въпросната рокля и погали плата с уморена ръка.
— Не се женя за граф Дьо Форланд — каза тя.
— Ето, сестричке, кое е пълно със здрав смисъл — каза Денерио.
Седнал в едно кресло със заучено безгрижие, братът близнак на Алисия отпиваше от чаша ликьор от кеш. Той имаше същите русо-червеникави коси и същите очи с цвят на тъмен кехлибар като сестра си. Елегантен, изискан, той винаги беше предпочитал книгите. Много млад беше приет в Академията по магия в Арканте и оттогава учеше в Арканеума и се беше върнал едва преди няколко дни за годежа на Алисия.
— Това не пречи — каза Ейлин.
Между Алисия и Денерио съществуваше пълно разбирателство — до такава степен, че понякога ѝ се случваше, макар да не го признаваше, да ревнува.
— Кое не пречи? — попита Алисия, след като размени с брат си усмивка, която Ейлин не можеше да види.
— Не пречи… — Ейлин подбираше думите си. — Не пречи да бъдеш под ръка с него през следващите дни и може би ще пожелаеш да узнаеш какъв е… При положение че това, на което прилича, е твърде добро — добави тя. — Дори по-добро от спомените ми…
— Наистина ли? — каза Денерио и стана.
Стигна до прозореца с няколко големи крачки.
На двора Форланд беше слязъл от коня. Държеше шлема си в ръка и вървеше уверено към херцога на Сарм, който също вървеше към него. Движеше се сдържано и със съвършена, спокойна увереност.
— Не му липсва външност — съгласи се Денерио.
— Де да беше само това — промърмори Ейлин.
— Какво казваш? — попита Алисия.
— Казвам, че сме прекалено далеч.
— Вие не сте длъжни да стоите тук. Но на мен ми е забранено да го виждам, преди да му бъда представена официално. Което няма да се случи преди… вдругиден вечерта, на вечерята.
— Това е идиотско — натърти Денерио.
— Каквито често са старите традиции. Тази е валансанска и нашият баща държи да я спазя.
— Най-вече не бива да засегнем нашите валансански приятели, нали? — иронично подхвърли Денерио, като се дръпна от прозореца.
Сестра му вдигна рамене и направи гримаса, която означаваше: „Аз какво мога да направя?“
Валансанското благородничество продължаваше да не приема съюза на двете херцогства — херцогство Сарм и херцогство Валанс — под една-единствена корона. Преди това влиятелните валансански семейства алчно си оспорваха властта и се редуваха, като прибягваха до интриги, подкупи и дори убийства, за да постигнат целите си. Сега, обединени зад виконт Лези дьо Латранд, те имаха един общ враг: Лоранс дьо Лоранс, херцог на Сарм и Валанс. За щастие, херцогът се ползваше с подкрепата на буржоазията и на дребното благородничество, чиито амбиции бяха задушавани от край време от знатните семейства, но които сега вече можеха да упражняват власт и да забогатяват. Радваше се и на благоразположението на народа, когото никога не забравяше да поласкае и да му предложи развлечения.
Така че по този начин херцогът правеше двоен удар, като организираше годежа на дъщеря си във Валанс, вместо в Аленсия — столицата на Сармското херцогство. Първо, защото публично заявяваше привързаността си към Валанс. А после, защото в този ден започваше седмица на празници, посветени на Гарлор — Драконът на Седемте Морета. Тази празнична седмица беше вписана от векове в традицията на Валанс, чийто дракон покровител беше Гарлор. Тя беше повод за пиршества, балове и игри и завършваше с надбягване на торани, пуснати по улиците на града. Обикновено тези празници се заплащаха от Принцовете, сиреч от Градския съвет. За да се хареса на нотабилите, херцогът беше поел да плати всичко от своя джоб тази година. А за да се хареса на народа, беше решил да харчи, без да прави сметка, освен че му предлагаше кралска сватба.