Обаче поемаше големи рискове.
Защото някои от привържениците на връщането към независимостта на херцогство Валанс бяха създали опасен заговор, наречен спада — или меч — на илерийски. В злобни пасквили членовете на Спада многократно бяха заплашвали със смърт херцог Дьо Лоранс, семейството му и съюзниците му. Смесваха политика, религия и защита на валансанските традиции и гледаха на годежа на Алисия — във Валанс и то по време на гарлорските празници — като на предизвикателство и оскверняване. Добре осведомен от шпионите си, херцогът знаеше, че трябва да приема заплахите на Спада много сериозно: организацията вече беше нанесла няколко удара, като всеки път оставяше върху жертвите кървав белег, който беше нейният подпис. Така че той веднага се беше настанил в Двореца на принцовете — седалище на Валансанската власт, — за да вземе всички необходими мерки.
— Вчера срещнах Лези — каза Денерио. — Ще речеш, че е побеснял. Сдържа се, но очите му са кървясали. Изглежда като някой, който страда от колики и се страхува от публична катастрофа…
Алисия изпухтя.
— Този не мога да го понасям — каза Ейлин, като престана да гледа през щорите.
В двора вече не се случваше нищо интересно. Придружен от херцога на Сарм и Валанс, Форланд беше влязъл в Двореца на принцовете.
— И аз също — въздъхна Алисия. — Прилича ми на лешояд, дебнещ мърша.
— А ако го накараме да побеснее още малко? — предложи Ейлин заговорнически.
— Не ми харесва, когато очите ти блестят така…
— На мен ми харесва — каза Денерио.
— Това никога не предвещава нищо добро — припомни му сестра му.
— Ами да, де!
Алисия помисли, после:
— Не — рече тя, като мислеше за сегашните и бъдещите си задължения. — Освен това май вече минахме възрастта, когато правехме подобни шеги, нали?
Погледът ѝ се замъгли от тъга.
Бяха изминали два месеца, откакто майка ѝ беше дошла да я вземе от вила Ливия. Чувстваше се по-добре. Спеше и макар невинаги да имаше охота — ядеше. Случваше ѝ се да се смее и да забрави. Колкото до раната от убитата ѝ любов, тя още я болеше, но поне вече не кървеше. Примирена, че трябва да живее, тя беше разбрала, че в душата ѝ щеше да остане белег, нещо като чувствително втвърдяване, което всеки път, когато споменът го докоснеше, щеше да я кара тайно да потръпва и да събужда куп спомени — щастливи, нещастни, горчиво-сладки, непоносими и прелестни.
В полунощ в градините на Двореца на принцовете имаше великолепни фойерверки.
Те отбелязваха официалното начало на празниците, но пиршествата вече бяха започнали — по улиците и по дворовете. Смеховете, песните, музиката от цигулки, флейти и тамбурини станаха още по-силни веднага след последната заря, която — благодарение на известно подозрение в магия — очерта в синьо силуета на Дракона на Седемте Морета. Тогава празничните звуци се извисиха чак до Голямата мъглявина, докато падаха последните ракети — пламтящи и бързо угасени, отнесени от прохладен повей.
Алисия гледаше представлението от терасата на своите покои. После остана за малко сама, докато Ейлин дойде при нея, прегърна я почти любовно и сложи брадичка на рамото ѝ.
— Все още мислиш много за него…
С поглед, зареян към града, блестящ от факли и цветни лампиони, които не виждаше, Алисия не отговори веднага.
— По-малко — каза тя някак със съжаление. — Сега вече мога да затворя очи, без да го виждам. Спя. Жива съм. Понякога прекарвам цели часове, без да мисля за него. Но… — трябваше да си поеме въздух. — Но понякога изведнъж си помислям за него. За него, мъртвия. Това сякаш ме блъска в корема и се питам защо правя това, което правя в момента. Защо чета книгата, която чета. Защо пиша писмото, което пиша. Защо… Всичко ми изглежда толкова отчайващо. Толкова тривиално. В такива моменти животът ми… животът ми се струва безполезен и ми се иска да съм мъртва, за да съм близо до него…
Алисия наведе глава.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
Тихо. Без хълцане.
— Не говори така, Лис — прошепна ѝ Ейлин, като я прегърна по-силно. — Пак ще обичаш. Животът е пред теб…