Тогава, като се съвзе, с влажни очи, но с блеснал поглед Алисия се изсмя леко и попита с горчивина:
— В Ансгорн?
Ейлин въздъхна.
— Кой знае?
На другия ден преди обяд Алисия се намираше в салона на своите покои с почетните си госпожици и няколко дами от двора на Сарм и Валанс, които бяха дошли да я посетят. Облечена в бледозелена рокля, с изумруди на шията и перли в тежкия си кок, Алисия седеше сама на един диван. Дамите и госпожиците бяха около нея, седнали в кресла, на табуретки или на възглавнички според ранга си. Приказваха си, шегуваха се, говореха за изкуство и поезия, обменяха клюки. Разговорът се въртеше най-вече около празниците на Гарлор, обявените увеселения и — разбира се — годежа на Алисия, който щеше да бъде отпразнуван в катедралата на Валанс в присъствието на цялата илерийска аристокрация. Тъй като не беше показана публично, роклята, която Алисия щеше да носи, предизвикваше доста обсъждания. Знаеше се единствено, че щеше да е синя, според сармската традиция, и дамите и госпожиците се опитваха повече или по-малко умело да измъкнат някакви сведения от Алисия. Спореха, разсъждаваха на глас, изказваха предположения и като дебнеха реакциите на бъдещата годеница, се мъчеха да отгатнат дали са близо до истината.
Тази игра забавляваше Алисия, която охотно се включваше в нея.
Но пък отегчаваше Ейлин. Първо, защото вече беше виждала прословутата рокля, тъй като беше присъствала на всички проби. А освен това, защото не обичаше да дели и дълбоко в душата си предпочиташе моментите, когато — потънала в нещастието си — Алисия искаше да бъде само с нея. Ейлин беше родена интригантка и неусетно смесваше истината за чувствата си със сметките, обслужващи интересите ѝ. Беше способна да изпита искрени и страстни пориви, но — колкото от предпазливост, толкова и от гордост — пестеше обичта си и особено доверието си. Даваше ги единствено като привилегия и винаги очакваше — съзнателно или не — да ѝ се отвърне с признателност. Тези, които обичаше, трябваше да я обичат с благодарност и да проявяват към нея особено почитание. Най-омразното нещо за Ейлин дьо Фелн беше да е една от многото.
Застанала права настрани, усмихната от учтивост и отговаряща само когато не можеше другояче, Ейлин разлистваше голям хербарий, сложен върху един аналой. Често поглеждаше през прозореца, като разсеяно слушаше разговора, който според нея беше съвършено глупав, и се мъчеше да не изглежда отчаяна. Всъщност презираше повечето от тези жени и се дразнеше, че Алисия им подражава. Наистина ли нямаха други грижи, освен цвета, плата и верева на някаква рокля? Знаеха ли, че се намираха на територията на Спада? Че агентите на херцога на Сарм вероятно вече бяха разбили няколко заговора? Че другите иредийски държави, засенчени от смазващата мощ на обединените херцогства Сарм и Валанс, мечтаеха да ги видят разделени? Че Върховното кралство обсаждаше Арканте? Че Ансгорн беше взел страната на Върховното кралство против бунтовния град, който беше негов съсед? И че трябваше да си идиот, за да не разбираш, че чрез разиграването на различни съюзи този конфликт щеше да се отрази чак в Иредия?
И когато една госпожица компаньонка избухна в непоносимо кикотене, Ейлин затвори малко по-грубо хербария, като предизвика стряскане, дължащо се на всеобща изненада и почти тревожна тишина.
— Времето е великолепно — каза Ейлин с най-чаровната си усмивка. — Дали да не излезем да се поразходим в градините?
— О, да! — възкликна същата госпожица. — Можем да поиграем на сляпа баба.
Ейлин и Алисия се спогледаха.
Погледът на Ейлин беше измъчен. В погледа на Алисия се четеше, че се забавлява, така че Ейлин се запита дали приятелката ѝ не изпитваше удоволствие да я измъчва, когато приемаше придворните си дами.
По-късно някои си спомниха, че Ейлин беше поканила Алисия да излезе точно в този момент. Така че я обявиха за виновна за последвалата среща и за драмите, до които — според тях — тази среща доведе. Дали нарочно я беше предизвикала, за да си поиграе или от жестокост? Или беше поставила годежа на приятелката си под лошо предзнаменование без да иска? Не беше ли казано, че някои хора привличат нещастието върху близките си, без дори да се замислят? Ейлин дьо Фелн никак не беше обичана. Да я превърнат в предвестник на нещастието означаваше да прибавят просто още една зловеща черта към и така немного ласкателния ѝ портрет на опасна интригантка.
Срещата стана в големия вестибюл на Павилиона на дамите, където бяха покоите на Алисия. С дамите и госпожиците, които я придружаваха, тя весело слизаше по стълбите, за да отиде в градината, когато Форланд и неколцина благородници, които говореха силно и вървяха бързо, се появиха ненадейно.