И за едните, и за другите изненадата беше пълна.
И притеснителна.
Но ако — тъй като Алисия и Форланд още не бяха представени официално — валансанските традиции забраняваха подобна среща, правилата на етикета се налагаха не по-малко. Сред шумолене на платове дамите и госпожиците веднага направиха реверанс и останаха така, с поглед сведен надолу, пред представителя на херцог д’Ансгорн. Колкото до благородниците, които следваха Форланд, те сложиха ръка на сърцето си, като се поклониха, и почтително, с единия крак зад другия, също застинаха в тази поза.
Само Алисия и Форланд стояха прави.
Тя на една площадка сред множество разноцветни рокли. Той в подножието на стълбата с очи, вдигнати към нея.
Размениха продължителен, мълчалив поглед.
Той беше поразен от ослепителната, крехка красота на Алисия. Тя го прочете в очите му и това я развълнува, поласка, но и се смути. Висок, масивен, той не беше привлекателен, нито дори приятен. И все пак от него се излъчваше някакво сурово и интригуващо очарование. Връщаше се от езда, ботушите му бяха прашни, а челото му още лъщеше от пот. Косите му бяха черни и гъсти, леко чупливи, разрошени, лошо подстригани. Лицето му беше загоряло, спокойно, преждевременно белязано от изпитания, което го правеше да изглежда по-стар. Белегът, който имаше на лявата си страна и минаваше през окото му, беше дълбок и неравен. Слепоочията му сивееха.
„Не — каза си Алисия. — Граф Брендал дьо Форланд не е нито привлекателен, нито приятен. Но е силен и мъжествен. И по някакъв начин дори е хубав.“
Форланд я поздрави, после каза:
— Господа.
И тръгна, последван от благородниците си.
Още същата вечер бащата на Алисия дойде да говори с нея.
Намери я в спокойната, тиха библиотека, потънала в сенки и приятни ухания на дърво, восък, кожа и хартия. Беше сама и четеше, въоръжени мъже пазеха изходите. Светлина падаше само от нейната свещ — крехък пламък, потреперващ сред този свят от стари подвързии и търпеливи сенки.
Една врата се отвори.
Херцогът влезе, предшестван от двама от своите стражи, които останаха на прага, но с ръка на меча и с очи, вперени внимателно наоколо, задържаха двете крила на вратата, така че факлите от коридора да могат да осветят вътре.
Изненадана, Алисия вдигна глава от книгата си. После я затвори, като позна баща си и зачака, блясъкът от свещта галеше профила ѝ на контражурната светлина и трептеше по няколко букли от червеникаворусите ѝ коси.
Херцогът седна до Алисия.
И понеже се колебаеше както всеки път, когато трябваше — когато беше малко момиченце — да ѝ направи забележка, тя каза:
— Татко, уверявам ви, че срещата тази сутрин беше случайна. Наистина, аз най-много съжалявам, че стана така.
Което беше само наполовина истина, защото ѝ беше харесала леката тръпка, която я бе обзела, когато срещна погледа на Брендал дьо Форланд, без да знае точно дали причината за това беше графът или изненадата.
Но херцогът на Сарм не разбра веднага какво имаше предвид дъщеря му. Присви очи, после, като разбра, тръсна глава и каза:
— Не, не става въпрос за това… Тази традиция е идиотска и повярвай ми, за да се развихрят, злите езици не изчакаха да срещнеш годеника си, преди да си му представена. Вече от седмици виждат злокобни предзнаменования навсякъде и предвещават, че този брак ще донесе само нещастие. На теб. На нас. На херцогствата и на цяла Иредия.
Алисия забеляза, че при тези думи баща ѝ начерта с палеца си покровителствен знак в шепата си. Стори ѝ се трогателно, но го запази за себе си и нищо не каза. Херцогът беше суров мъж. Висок и елегантен, брадата му беше леко по-тъмно сива от гъстата му коса, беше красив и впечатляващ. Титлите и отговорностите му го задължаваха при всякакви обстоятелства да излага на показ атрибутите на строгостта и могъществото — това беше част от властта му. Но понякога, в редки моменти като този позволяваше да се види — по незабележими подробности — известна уязвимост. Първия път, когато с изненада беше видяла у баща си тази частица човечност, Алисия беше още съвсем млада девойка. Тогава беше разбрала, че той не е безпогрешният, вездесъщ бог, както винаги бе смятала, и оттогава го заобича още повече.
— Тогава за какво става дума, татко?
Херцогът хвана ръката на дъщеря си и каза: