— Зная… Зная, че беше много нещастна…
Алисия веднага се развълнува и кимна, докато баща ѝ продължаваше:
— След като Лорн изчезна… Трябваше да бъда там, при теб. За да ти дам сили. Да те утеша може би… Но аз…
— Зная — мило го прекъсна дъщеря му. — Вие бяхте твърде зает. За нищо не ви обвинявам.
— Не смятай, че не съм мислил за теб, Лис. Но преди да съм баща, аз съм херцог на Сарм и Валанс. Първият ми дълг е към моите херцогства, колкото и тежко да е това бреме понякога…
Херцогът остави изречението си недовършено и Алисия си помисли колко е уморен. Погледна към стражите, които стояха до вратата в сянката на стените, тези, които бдяха над нея, и тези, които придружаваха баща ѝ. Помисли си за Спада и за вековните разделения между иредийските държави.
— Застрашени ли сме, татко?
Той я погледна с лека, разнежена усмивка. Тогава, усмихвайки се на наивността на въпроса си, тя се поправи:
— Искам да кажа: наистина застрашени? В опасност ли сме?
Херцогът стана мрачен. Поколеба се, но никога не беше лъгал дъщеря си, откакто беше станала на възраст да разбира коя е и какво представлява.
— Нашите шпиони твърдят, че заплахите на Спада трябва да се вземат много насериозно, Лис. Особено тук, във Валанс. Ето защо… — с широко движение херцогът посочи неподвижните, мълчаливи войници, пазещи изходите. — Ето защо е всичко това.
Виждайки неспокойния блясък, който пробяга през очите на Алисия, той добави:
— Все пак не мисля, че ти си в опасност. Както и брат ти Денерио.
— Но ти си.
— Да. Също и Енцио, разбира си, защото е мой наследник. И майка ти, в по-малка степен. Но не се тревожи прекалено. Нашите шпиони са навсякъде и аз лично подбрах хората, които осигуряват личната ни охрана. Всички са благородници и всички са от Сарм.
Алисия замислено кимна.
— И все пак, ще се почувствам по-облекчен, когато Денерио се върне във Валмир — призна херцогът. — И когато ти отидеш в Ансгорн. Там Спада няма да може да те достигне. Само тук тя е влиятелна и истински опасна.
„Там“ — помисли си Алисия.
Трябваше само да се прекоси Свещеното море. Това беше само един ден път и все пак изглеждаше толкова далеч от Иредия, от нейните дворци и изящество. Толкова далеч от живота, който Алисия беше водила досега.
— Късно е — каза херцогът и стана. — А имам и още работа.
Алисия също стана и се притисна към него. Изненадан и очарован, херцогът на Сарм и Валанс нямаше друг избор, освен дълго да задържи дъщеря си в прегръдките си.
Алисия се запозна официално с граф Дьо Форланд по време на церемония една вечер в присъствието на двора на Сарм и Валанс, но и на най-видните светски и религиозни сановници на двете херцогства. Херцогът, съпругата му и дъщеря му бяха седнали на подиум, с гръб към великолепен гоблен, представляващ морска битка, под величествени полилеи. Херцогът беше седнал в средата, с лице към врата, през която в уречения час Форланд влезе, след като публично беше известена появата му.
Облечен в сив костюм, едновременно елегантен и строг, графът пристъпи напред, последван от благородниците, които бяха дошли с него от Ансгорн. Всички застанаха на едно коляно пред естрадата и единствен Форланд се изправи, за да поднесе почитанията си на херцога, херцогинята и тяхната дъщеря. После, като се обърна леко наляво и надясно, той първо поздрави Еленцио и Денерио, после неколцина прелати и знатни благородници, сред които виконт Лези дьо Латранд. Тогава херцогът го посрещна с добре дошъл и му представи дъщеря си. Форланд се поклони пред нея и — съвсем протоколно — ѝ направи комплимент според обстоятелствата. Тя му отвърна с учтиви думи и скромна усмивка, зачитаща условностите. Доволен, херцогът помоли ансгорнските благородници да станат. И докато оркестърът свиреше тихо и разговорите сред присъстващите се подновяваха, Форланд — преди да го обсеби някой придворен — има време да отправи към Алисия развеселен поглед, който сякаш казваше: „Ето, най-накрая се свърши с тази идиотска протоколна комедия.“ Тя също му се усмихна съучастнически, после обаче трябваше да отговори на майка си, която вече за втори път ѝ задаваше един и същ въпрос.
Малко след това вечерята беше сервирана в огромна зала, украсена с трофеи и ловни сцени. Леко по-висока от останалите, почетната маса преграждаше помещението по ширина, с гръб към колосална камина, достатъчно висока и дълбока, за да може в нея да се пекат два вола. Другите маси бяха подредени покрай страничните стени, като по средата беше оставено голямо празно място. Оркестър, настанен в другия край на залата за приеми, точно срещу почетната маса, придружаваше дискретно ястията с леки мелодии.