Начело седеше херцогът, от дясната му страна беше съпругата му, а от лявата — граф Дьо Форланд. Макар и доста сдържан, той се оказа приятен събеседник. Той беше войник и страстен ловец, но също така и учен. Беше изчел толкова философи, колкото стратези и историци и знаеше наизуст цели пасажи от Хрониките. С херцога разговаряше за лов с кучета, за куртоазна любов — която според него беше все така жива в Ансгорн — с херцогинята и за епически поеми с Алисия. Заинтригувана и необичайно мълчалива, Ейлин на няколко пъти погледна възхитено към Алисия. И при първия удобен случай, възползвайки се от това, че Форланд и Еленцио обсъждаха достойнствата на вестфалдската стомана, тя се наведе и ѝ прошепна:
— Твоят бъдещ съпруг наистина е много готин.
— Той не е бъдещият ми съпруг.
— Все същото. Но ти ако не го искаш, аз го искам.
Тогава Алисия направи жест, от който самата тя се изненада. Внимателно хвана китката на Ейлин, сякаш да я възпре.
— Не — каза тя.
Учудена, Ейлин сведе поглед към ръката на приятелката си. Погледът ѝ блестеше развеселен и очарован.
— Не? — попита тя.
Алисия си дръпна ръката.
— Не исках да кажа това! — прошепна тя твърде убедително.
Седнал срещу нея, Денерио видя с крайчеца на окото си смущението на своята сестра близначка.
— Какво не си искала да кажеш? — попита той, прекъсвайки внезапно разговора, който водеше със съседката си.
— Нищо — излъга Алисия, като погледна изпепеляващо към Ейлин. — Абсолютно нищо.
Ейлин обаче тържествуваше.
— Вие тримата какво заговорничите? — намеси се Енцио.
Седнал малко по-далеч, по-големият брат на Алисия и Денерио попита доста високо. Усмихваше се, погледът му блестеше от превъзходното вино, което им сервираха.
— Алисия казваше, че няма търпение да танцува — каза Ейлин.
— Наистина ли? — учуди се Енцио.
И тъй като Алисия — хваната натясно — потвърждаваше, той се зарадва, без и за миг дори да си помисли, че Ейлин лъже. Дали малката му сестра си връщаше вкуса към живота?
Енцио беше по-голям от близнаците само с четири години. Но той съзря много бързо, подготвян от най-ранно детство да поеме наследството на своя баща и смазващите отговорности. Нито беше играл, нито беше израснал заедно с Алисия и Денерио, които го обожаваха, но го приемаха по-скоро като много млад чичо, отколкото като брат. А и самият той смяташе, че има към тях задължения, които не бяха само братски. След смъртта на Лорн му се искаше да подкрепи Алисия, да ѝ вдъхне сили, но тя го беше отблъснала, както отблъскваше всички с изключение на Ейлин. Самият той страдаше много и като не знаеше какво поведение да възприеме спрямо сестра си, не беше настоявал и сега дори се упрекваше за тази малка подлост. Имаше чувството, че беше изоставил Алисия, като позволи тя да го прогони.
Енцио се обърна към баща си.
— Идеята е добра, нали?
— Отлична е! — каза херцогът.
Балът не трябваше да започне толкова рано, но и той също имаше желание да види Алисия, на която никога не беше отказвал нищо важно, най-накрая да започне да се забавлява. Освен това третото месно блюдо закъсняваше.
— Вашето мнение? — попита херцогът на Сарм и Валанс, като сложи ръката си върху ръката на съпругата си.
Смутена, херцогиня Ливерия се съмняваше, че дъщеря ѝ има особено желание да танцува. А ако това беше така, тя се питаше защо. Беше я наблюдавала през последните седмици. Алисия като че ли беше по-добре и несъмнено трябваше да се поздравят за това, макар че без съмнение тя никога нямаше да престане — дълбоко в себе си — да обича Лорн. Но Елда беше предупредила Ливерия. Беше ѝ казала за една случайна среща в Павилиона на дамите и за един дълъг, много дълъг поглед, разменен между Алисия и Форланд. Дали херцогинята трябваше да се тревожи? Трябваше ли да се страхува, че дъщеря ѝ, чието сърце и душа все още кървяха смъртно наранени, ще намери утеха при граф Дьо Форланд? А какво можеше да изпитва той? Елда не беше пожелала да твърди нищо, но нейната интуиция рядко я беше лъгала.
— Освен това мисля, че третото месно блюдо доста се забави — добави херцогът на ухото на жена си.
Прекъсната насред мислите си, Ливерия се съвзе, усмихна се и каза:
— Мисля като вас, приятелю. Да танцуваме.
Доволна, Ейлин изтърпя без да мигне погледа на приятелката си, която се обърна към Форланд и любезно му каза: