Някой го докосна по рамото.
Откъснат от мислите си, той леко наведе глава, за да може Беор да му прошепне нещо на ухото. От това, което научи, пребледня, но не накара ониксовия гвардеец да повтори. Потърси Естеверис с поглед и видя, че министърът, застанал няколко места по-нататък, също получаваше дискретно донесение от един от секретарите си.
Несъмнено същото.
Естеверис се обърна към Алан. Алан го погледна въпросително и министърът леко кимна, преди отново да се направи, че се интересува от дефилето.
— Застани на моето място — каза Алан на Беор.
Затворът се намираше в най-старата част на двореца, зад една дебела стена с бойници, през която се минаваше по подвижен мост, спуснат над дълбок изкоп. Имаше собствено гробище, в което повечето гробове бяха безименни.
Алан пристигна в галоп в един неприветлив двор и скочи от коня си, без да се погрижи за него. Вард и двама черни гвардейци го чакаха на вратата на огромна кръгла кула, осеяна с бойници и донякъде покрита с посивял, изсъхнал бръшлян. Той ги последва, мина по един коридор, после слезе по вита стълба, мина покрай няколко часови, без да ги погледне, и нервничеше всеки път, когато трябваше да изчака да бъде отключена някоя врата. Най-накрая стигнаха в най-отдалечения край на затвора, там, където миризмата на страх, отчаяние и смърт се носи постоянно, където факлите просветват сред злокобен мрак, където тишината е нарушавана от стенанията на умиращите, смеховете на полуделите и писъците на измъчваните.
— Стигнахме — каза Вард.
Много тъмничари се бяха струпали пред една отворена врата, която сякаш не искаха да преминат и се бутаха едни други, за да видят какво става вътре. Вард властно ги отстрани:
— Направете място! Място!
И стори път на Алан да мине.
Килията беше тясна, ниска и зловонна. Виждаше се какво има вътре благодарение на фенера на главния тъмничар, единствения, който беше посмял да влезе. Блед, разтревожен, той се поклони неумело пред принца, който раздразнено го избута.
В дъното на килията едно тяло лежеше на сламеника. Беше на онзи наемник — полугол и свит на кълбо, — който беше опитал да убие Жал в края на преговорите между Върховното кралство и Арканте. По човека се виждаха следите от мъченията: охлузвания, разкъсвания, изгаряния, всичките нанесени умело, за да предизвикат възможно най-силни страдания. Но ако сега затворникът дишаше едва-едва и тялото му трепереше силно, това не се дължеше на страшните мъчения. Всъщност той лежеше сред две локвички черна жлъч, които не оставяха никакво съмнение за причината на неговото страдание — едната се стичаше от сгърчената му уста, а другата все още се процеждаше по бедрата му.
Тъмнината.
— Как се е случило? — попита Алан, като едва се сдържаше.
— Никой не знае — каза Вард.
Но Алан не искаше да чуе Вард.
Като се обърна към главния тъмничар, когото разпозна по огромната, тежка връзка ключове, която носеше на колана си, попита бавно и отчетливо, гласът му беше студен и заплашителен, погледът му блестеше от ярост:
— Как… е… станало?
Треперещ, мъжът сведе поглед, поколеба се, изломоти нещо неразбираемо и накрая съвсем вбеси Алан…
… който го зашлеви с всичка сила с опакото на ръката си.
— Говори! — избухна принцът.
Тъмничарят падна на колене и вдигна фенера, като се опитваше да запази ръцете си. Но Алан изтръгна връзката му с ключове и започна да го бие с тях по главата.
— Отговаряй, малоумнико! Отговаряй или ще те убия!
Човекът не можеше да си позволи да отвърне. Едва се осмеляваше да се защитава срещу принца и падна на плочите, докато Алан удряше и удряше, все по-силно и по-силно, а ключовете се стоварваха върху главата му с тежко дрънчене.
— Отговаряй! — нареждаше Алан при всеки удар. — Отговаряй!
Накрая плисна кръв и се разля по стената, и тогава един юмрук стисна китката на Алан. Беше Вард, който не каза нищо, но и не трепна, а издържа вбесения поглед на принца. Бавно отпусна ръката си, докато Алан се успокояваше.
Проснат на земята, тъмничарят хълцаше.
— Милост… Милост… Ми…
— Млъкни — изплю се Алан презрително, като хвърли окървавената връзка ключове на земята.
Пребит, унизен, главният тъмничар беше заплатил за тревогите, притесненията и скорошния неуспех на принца. Алан го знаеше, но все още беше твърде ядосан, за да се обвини или да проумее, че този яростен изблик на гняв може би отвеждаше към друга болка, по-дълбока от тази.