В Ориал беше лесно да се снабди с кеш, особено за един богат принц. Изкушенията бяха големи, дори в кралския дворец, където Алан лесно можеше — напълно дискретно — да получи най-добрия кеш. Но беше успял да устои до този момент. Задоволяваше се с дребни лудории, които смяташе за безобидни, като виното, ароматизирано с ликьор от кеш, което обожаваше. Защото нямаше нищо лошо в това да обичаш вкуса на кеша, нали?
Почувствал силно желание, Алан се дръпна, обърна се с гръб към вратата и с ръце на хълбоците започна да диша бавно и дълбоко, като се надяваше хората да си помислят, че просто се опитва да се успокои.
Фенерът на тъмничаря беше угаснал при падането.
Вард нареди да донесат друг и да отведат ранения тъмничар да се погрижи за раните си. През това време Алан се беше овладял, макар че чувстваше леко гадене, което можеше да се дължи и на отровната атмосфера в килията. Наведе се и като внимаваше да не докосва, дори с подметките си, локвичките черна жлъч, започна да разглежда внимателно затворника, който все още дишаше леко, но вече не трепереше.
Отровен с Тъмнина. Ужасен край.
Но как?
Лек полъх на въздуха галеше лицето му и Алан вдигна глава, изправи се и забеляза тесен отдушник на тавана. Стигаше до дъното на тясна шахта. Невъзможно беше да се избяга оттам. В отвора трудно можеше да се пъхне ръка и само дете можеше да пропълзи в шахтата.
И все пак…
— Знае ли някой откъде идва тази шахта? — попита Алан.
— От един малък заден двор — отвърна един от тъмничарите от прага на килията.
— Пазен ли е?
— Не… Не мисля — каза тъмничарят, уплашен да не би да трябва да поеме последиците от грешка, която дори не разбираше.
— Идете да намерите главния палач — каза Алан.
— Сега ли? — учуди се Вард.
— Сега! — заповяда принцът по-сухо, отколкото му се искаше.
Въздъхна със съжаление, но не се извини и повече не каза дума, а зачака.
Главният палач — слаб мъж с кожена престилка, на чийто колан висяха остриета, куки и щипци — дойде скоро заедно с двама помощници. Почтително се поклони пред принца, любезен по обичая си, и каза тихо:
— Викали сте ме, месир?
Алан се обърна към Вард.
— Моля ви, затворете вратата.
Вард се подчини и остави тъмничарите в коридора.
— Този затворник е погълнал нещо — каза Алан на палачите. — Някакъв предмет. Намерете го.
Главният палач разбра и кимна, без да прояви ни най-малко колебание. Направи знак на подчинените си и тримата заедно сложиха изпадналия в безсъзнание затворник по гръб. Като си махна ръкавиците, той грижливо опипа стомаха му през ризата с глава, извърната настрани и поглед, зареян някъде далеч, сякаш искаше да се довери единствено на опитните си пръсти.
— Нищо — каза той. — Добре. Дръжте го здраво.
Помощниците се подчиниха, в това време той взе едно тънко острие, извито като сърп, което висеше на колана му. Сложи си ръкавиците, разкъса ризата на затворника отгоре до долу, после с уверено движение направи разрез в корема. Нещастникът изстена и се опита да се съпротивлява, докато го изкормяха, но нямаше нито сила, нито свобода, единият палач го държеше за глезените, а другият притискаше ръцете му скръстени върху гърдите.
Когато разрезът стана достатъчно дълъг, главният палач пъхна пръстите си в черните, димящи, вонящи вътрешности и започна да рови. Измъчваният напразно се опитваше да се бори. Отвори очи, обзети от лудост, проникнати от Тъмнината. Искаше да крещи, но успя само да се задуши с поток от гъста жлъч, който бликна изведнъж и накара палача, който му държеше ръцете, да извърне глава, за да не го оплиска в лицето.
Напълно безразличен към страданието, което причиняваше, главният палач се беше съсредоточил над това, което напипваше с върха на пръстите си. Накрая като че ли намери онова, което търсеше, зарови по-надълбоко във вътрешностите и извади, стиснал между палеца и показалеца си, нещо, което почисти с парче от ризата на затворника.
Главният палач се изправи и показа намереното, а в това време жертвата му хълцаше и изтощена предаде Богу дух.
— Внимавайте, месир. Не с гола ръка.
Но Алан и Вард за нищо на света нямаше да рискуват да пипнат това, което мъжът им показваше в дланта си, покрита с ръкавица. Вард вдигна фенера и те видяха едно черно топче, което изглеждаше поресто, сякаш отчупено от вулканичен камък.
Алан почувства как ледена пот се стича по гърба му.
Точно както очакваше, затворникът беше глътнал камък на Тъмнината. И тъй като няколко пъти беше претърсен, когато го заловиха, той не можеше да е у него — което всъщност щеше да е опасно, дори смъртоносно. Следователно му го бяха дали, след като беше затворен тук.