— Как?
— Като са му говорели и са пуснали топчето Тъмнина в шахтата. Ако нашият човек е вярвал, че Драконът-крал му говори, е можел да се подчини на всякаква заповед — Алан вдигна рамене. — Що се отнася до гласа от шахтата, разбира се, не съм сигурен в нищо…
Жал като че ли се замисли за момент.
— На мен това ми се струва добре обмислено. Така че, тъй като този човек е чувал гласа на Дракона-крал, ти си правиш извода, че не е бил с всичкия си…
— Е и?
Много сериозно Жал каза:
— Аз също го чувам. Драконът-крал ми говори. И то от най-ранното ми детство. Ще кажеш ли, че съм луд?
Алан погледна внимателно брат си, но той не трепна и почти заплашително настоя:
— Ще кажеш ли такова нещо?
Алан се смути. Никога не се беше съмнявал в набожността на Жал, който винаги беше проявявал гореща вяра. Но хиляди въпроси се блъскаха в главата му и…
Жал се разсмя весело.
Объркан, най-накрая Алан разбра и се усмихна като добър играч.
— Глупак.
— Само да се беше видял какво физиономия направи! — подигра му се Жал, като продължаваше да се смее. — Наистина ли си помисли, че…?
— Не! Разбира се, че не!
— Обаче можеше да се каже, че…
Смехът на Жал премина в искрена усмивка, но в очите му блестеше цинична светлинка, която Алан не видя. Страхувайки се, че е прекалил, той разклати звънчето си.
Вратата се отвори почти веднага.
— Вино — каза епископът на Стал.
Секретарят му се поклони и затвори вратата.
Станали отново сериозни, двамата братя млъкнаха и настана неловка тишина, докато чакаха секретаря да се върне. Той беше свещеник, слаб и сух, с ясен поглед и черни, гъсти коси и от няколко години служеше при Жал.
Казваше се Ранел.
Върна се с две чаши и гарафа, сложени върху поднос, и първо сервира, а после, без господарят му да го е помолил, му помогна да се изправи и оправи възглавниците зад гърба му.
— Благодаря, Ранел.
Секретарят излезе.
Тогава Алан забеляза, че Жал се пипа по хълбока с изопнати от болка черти — там, където мечът на фанатика го беше ранил.
— Добре ли си, Жал?
— Добре съм. Не се тревожи.
— Сигурен ли си?
— Раната зараства, но понякога ми напомня за себе си. А и преди малко не биваше да се смея толкова… Дай по-добре да се чукнем.
Което и направиха.
Виното беше добро. Според Алан беше малко блудкаво, но Жал го хареса, примлясна леко с език и каза:
— Преди малко ти каза, че не е сигурно, че моят… убиец е член на Ирелис. Но този луд извика точно това, когато ме наръга, нали? „За Арканте, за Ирелис!“
Алан се намръщи.
Ирелис беше цвете, което растеше само в най-високите планини на Лангър. Дълголетно, грациозно, за него се предполагаше, че умее да се съпротивлява на вредното влияние на Тъмнината и се беше превърнало в емблема на едно тайно общество, което претендираше, че работи за съхранението на Върховното кралство. Наскоро след доброволното заточение на Върховния крал Ирелис се разбунтува против кралицата и регентството, което тя фактически упражняваше.
— Защо Ирелис ще иска смъртта ти, Жал? Това няма смисъл. Освен това меча на Тъмнината не е присъщ за нея. Твоят убиец, както казваш, сигурно е бил манипулиран. Но от кого?
— Именно от този меч. В края на краищата намериха ли го?
— Не.
Жал се вгледа внимателно в брат си за няколко мига.
— Сигурно е, че някой го е прибрал. Но така или иначе не можахме да го намерим.
— Това е много жалко — въздъхна Жал. — Мечовете на Тъмнината са редки и могъщи вещи. Може би този щеше да ни отведе до своя създател.
— Зная — каза Алан, като стана, за да си тръгне. — Но с изчезването на това оръжие и убийството на този, който го владееше, изглежда, че силите се обединяват, за да ни попречат да открием истинските виновници. Бъди предпазлив, Жал.
— Предпазлив?
— Помисли. Всички решиха, че като те убие, този фанатик смята да провали преговорите. Защо? Защото именно това се случи. Ами ако намеренията му или по-точно намеренията на господарите му са били други? Ами ако преговорите изобщо не са го интересували? А ако единствената му цел е била да те убие?
За миг Жал остана замислен, без да откъсва поглед от брат си. Накрая скептично каза:
— Аз наистина имам неколцина врагове, но чак пък да си помислиш, че ще замислят убийство…
После добави с тон на човек, който припомня съвършено смислена очевидност: