— Аз съм човек на Църквата, Алан. Мирен човек.
На лицето на Алан се изписа съжаление.
— Независимо от това. Някой несъмнено е желаел смъртта ти, Жал. А може би още я иска. Внимавай. Не се доверявай.
След като Алан си тръгна, младият епископ на Стал остана известно време замислен, след което повика секретаря си и му нареди да донесе обратно писалището.
Трябваше да довърши писмото, над което работеше, преди да дойде брат му. Искаше да го прочете още веднъж, за последно, за да се увери, че то изразява точните части признателност, смиреност и увереност. Защото макар че новината още не беше оповестена от Светия Синод, Жал знаеше, че щеше да бъде провъзгласен за кардинал преди да дойде зимата. Като цена за усърдието, което винаги беше влагал в службата си на Църквата на Дракона-крал, разбира се.
Кардинал.
Ето как си заслужаваше раната, която неговият телохранител дискретно му беше нанесъл с кинжал, за да накара хората да повярват, че ударът на убиеца е бил успешен. Тази рана го беше направила мъченик, ранен, когато се бореше за мир. Но най-вече му позволяваше да мине за излекуван по чудо…
Не беше ли оцелял от острие на Тъмнината?
Не беше ли това доказателство, че Драконът-крал го пази и има големи планове за него?
Във всички параклиси, всички църкви и всички катедрали, посветени на Дракона-крал, бяха отслужени литургии за него. Благочестиво усърдие беше обзело вярващите и новината за неговото оздравяване — грижливо забавена и понякога дори отричана — беше преживяна като избавление.
След всичко това кой все още можеше да се противопоставя — на върховно равнище — на това той да стане кардинал? И ако организираният удар, който издигаше Жал, в същото време разрушаваше последните надежди за мир между Върховното кралство и Арканте, не беше ли от полза? Жал искаше войната и поражението на Арканте, който оставаше толкова верен на култа към Белия дракон.
Тържеството на правата вяра заслужаваше всички жертви.
Ранел донесе писалището и безмълвно помогна на Жал да се настани удобно. Вече се оттегляше, когато младият епископ го повика:
— Ранел.
Секретарят се върна и зачака. Тогава, докато четеше отново своята чернова с перо в ръка, Жал попита:
— Когато говорехте в шахтата, за да наредите на онзи луд да глътне камъка на Тъмнината, който му бяхте пуснали, нали го накарахте да вярва, че чува гласа на Дракона-крал?
Тъй като Жал не вдигаше поглед от писмото си, Ранел трябваше да отговори:
— Да, монсеньор.
— Това прилича на светотатство.
— Да.
— Без съмнение необходимо. Но светотатство.
— Да, монсеньор.
— Не забравяйте, че трябва да се покаете, нали?
Със спусната над очите качулка Алан се върна в Черната кула, без някой да забележи, че е той, сякаш беше обикновен гвардеец. Впрочем лицето му не беше особено познато. То не красеше никоя монета, а хората от народа познаваха от принц Алдеран дьо Лангър — в най-добрия случай — само силует и руса коса, която се забелязваше отдалеч, когато се появяваше на публични места.
Черната кула беше генералният щаб на Ониксовата гвардия в Ориал. Състоеше се от главна кула — истинската Черна Кула, — издигаща се в средата на кръгъл двор и заобиколена от множество постройки — бараки, конюшни, ковачница и други, опрени на крепостна стена с бойници. В двора се влизаше през укрепена порта, чийто горен праг беше украсен с герб и надпис. Гербът беше на Ониксовата гвардия; представляваше вълча глава над две кръстосани шпаги. А надписът беше нейният девиз, преведен от староимелорски:
Преди пет века, когато Ониксовата гвардия беше на върха на славата си по време на царуването на първия Върховен крал, девет подобни кули се извисяваха над Ориал. Столицата се простираше върху десет хълма, като девет от тях обграждаха изцяло десетия, на който беше разположен огромния Кралски дворец, неговите павилиони, кули, градини, парка и езерото му. Като строги часови Черните кули показваха пред очите на всички защитата, която ониксовите гвардейци даваха както на краля, така и на Върховното кралство. Но малко след като ониксовите гвардейци бяха разпуснати, всички кули бяха изоставени, разграбени и разрушени.
Всички с изключение обаче на една.
Тази, която Лорн беше реквизирал и построил отново сам или почти сам.
Тази, в която беше оставен като мъртъв, обвит от пламъците, с изтичаща кръв.