Накрая тази, която Алан изцяло беше възстановил след пожара, така че сега тя се извисяваше по-гордо от когато и да било в сърцето на квартала на червените павета и приютяваше петдесетте рицари на Ониксовата гвардия. Все още имаше няколко скелета по кулата, тъй като някои от черните ѝ камъни бяха запазени — като предизвикателство, като обещание, отправено към онези, които мислеха, че ониксовите гвардейци можеха да бъдат победени.
Когато се прибра, Алан бързо слезе от коня и го повери на един коняр. Тъй като ониксовите гвардейци се готвеха да потеглят на път за обсадата на Арканте на другата сутрин, Черната кула беше изпълнена с оживление, шумове и ентусиазъм. Веднага се спуснаха към него и Алан трябваше да се заеме със задачите, които тегнеха върху него като капитан: да отговори на куп въпроси и да реши също толкова проблеми преди — най-накрая — да се намери в спокойствието на своите покои.
Разположени на последния етаж на кулата, преди това те бяха покоите на Лорн. Тъй като пожарът ги беше унищожил, Алан ги беше възстановил точно такива, каквито бяха. Строги и функционални, те не предлагаха никакъв комфорт, но Алан обичаше да се усамотява там, погледът му с удоволствие пробягваше по покривите на Ориал през кръглото прозорче на тихата му стая.
Свечеряваше се.
Нощта щеше да бъде ясна и лъчите на залеза огряваха ветропоказатели и прозорци, които заблестяваха, щом светлината паднеше върху тях.
Разкъсани облаци се простираха на хоризонта, примесени с пурпурни и оранжеви отблясъци. Яхнал бял змей, един кралски вестоносец мина и изчезна, като бавно направи завой зад една кула на Кралския дворец.
Алан се дръпна от прозореца, за миг огледа стаята си и се почувства уморен.
Онези, които се съмняваха в него, наистина ли грешаха?
В края на краищата Алан изобщо не се бе показал достоен за доверието, което му беше гласувано. Преговорите, които беше поискал и наложил с властта на Върховния крал? Бяха се превърнали в пълен провал и за малко не струваха живота на собствения му брат. Тази Ониксова гвардия, която поддържаше с цената на огромни разходи? Под неговото командване тя се беше оказала неспособна да предотврати нападението с меч, което беше сложило край на последните надежди за мир между Върховното кралство и Арканте. А задържания фанатик? Беше убит, преди да проговори…
Алан въздъхна обезсърчен.
За щастие, му оставаха още два коза.
Първият беше Ониксовата гвардия, за която Алан беше сигурен, че скоро ще се докаже при обсадата на Арканте. Колкото до втория коз, все още не знаеше нито как, нито кога да го изиграе. Така че го пазеше скрит и чакаше, убеден в неговата важност.
След като провери, че вратата му е хубаво затворена, Алан отвори едно скривалище в пода и извади оттам ковчеже, обвито в аркан, което отнесе на работната си маса. Седна, сложи ковчежето пред себе си, отвори го от една тайна ключалка и повдигна капака.
Бавно.
Потръпна от тревога, примесена с възбуда.
В ковчежето под едно бяло платно, което вече беше започнало да се поврежда и да почернява, се намираше мечът на Тъмнината, от който брат му беше оцелял. Алан устоя на изкушението да го докосне и погледът му стана суров, когато си спомни за ранения Жал, отнесен сред събралата се тълпа от своите телохранители след опита за покушение. Тогава Алан беше взел от земята оръжието и колкото и противно да му изглеждаше, тайно го беше отнесъл.
Беше действал, без да мисли, и все още му беше трудно да проумее това, което беше направил. Също както не разбираше защо продължаваше да държи скрито от всички това острие, което за малко не беше отнело живота на брат му. То очевидно беше важно доказателство, което един ден можеше да позволи да бъдат обвинени онези, които искаха смъртта на Жал. Следователно това че го притежаваше, беше коз, но защо той пазеше този коз в ръкава си? Защо не правеше нищо с него? Защо беше тази тайна? Със сигурност този меч на Тъмнината упражняваше зловредно влияние върху Алан. Но може би той предчувстваше, че загадката, обгръщаща това оръжие, заплашваше някого, който се интересуваше твърде много от него, та бил той и принц на Върховното кралство…
Краят на пролетта на 1548 година
Арканте
Тя беше Господарка на Арканте. Никоя повече от нея не беше обичала толкова много своя град и не беше обичана толкова много от него.
Тъй като Господарката на Арканте разпусна заседанието, членовете на Градския съвет се оттеглиха. Лицата им бяха сериозни и загрижени. Градът беше обсаден и Съветът нямаше да се събира повече, докато обсадата продължаваше. Вече щеше да заседава Военен Съвет, с други отговорности, с други приоритети и други задължения.