Исандра и Вол останаха сами, седнали до дългата маса в залата, която високи, елегантни прозорци осветяваха от единия до другия край. Рицарят Лукас пазеше една странична врата — тази, през която Господарката на Арканте щеше да се оттегли. Като капитан на Първата гвардия, той беше въоръжен — тежки ботуши, ризница и нагръдник, ръкавици, шлем в ръка и меч на кръста. Това не беше обичайното облекло, но вече от няколко дни — от Първата до Десетата гвардия — всички гвардейци на Арканте бяха в постоянна война готовност.
Когато вратите се затвориха, Лукас се приближи и подаде едно писмо на Исандра.
— Благодаря — каза тя. — От кого?
— От посланика на Валмир.
Тя разчупи печата и след като прочете писмото, се обърна към Великия Градоначалник:
— Нейно Превъзходителство желае да я приема на таен разговор.
— Тя чака от един час в едно преддверие — уточни Лукас.
— Добре. Ще я приема.
— Посочва ли мотива на посещението си? — попита Вол.
— Не — каза Исандра, като грижливо сгъна писъмцето.
— Вярно е, че Валмир е исторически съюзник на Върховното кралство. Но връзките му с Арканте също са стари и здрави.
— Валмир не може да се лиши от подкрепата на Върховното кралство.
— А Върховното кралство не може да мине без подкрепата на Валмир. Дори ми се струва, че Върховното кралство има повече какво да изгуби, ако съюзът им бъде прекратен.
Валмир беше едно от петте велики кралства в Имелор. Богато и влиятелно, то почти изцяло беше обърнато към магията. В него се намираха най-добрите академии за магия, където видните имелорски семейства — както аристокрацията, така и едрата буржоазия — изпращаха охотно синовете си не за да правят магии, а за да получат изключително високо образование във всички области. Следователно Валмир дължеше благополучието си на познанието и науката, но също така и на значителна търговска флота, на своите магове и на занаятчиите си, които умееха да обработват аркана.
Вол не грешеше като каза, че Валмир е исторически съюзник на Върховното кралство. Между двете кралства съюзите бяха здрави и много стари, като Валмир даваше на Върховното кралство магическа помощ, а Върховното кралство простираше над Валмир своята военна и дипломатическа защита. Така беше от поколения.
И все пак Великият градоначалник запазваше доверието си.
— Валмир няма да ни обърне гръб — каза той.
Тъй като притежаваше собствена, при това реномирана академия за магия, Арканте беше най-валмирския от градовете във Върховното кралство. На първо място това се дължеше на географската близост между Арканте и Валмир, която улесняваше всякакви видове размени — за валмирските търговци Арканте беше вратата към Върховното кралство. Но това се дължеше най-вече на историческа и културна близост. Също като Валмир, Арканте беше ерудиран, отворен и космополитен. До такава степен, че като се оставят настрана търговските им интереси, мнозина валмирци се чувстваха аркантци. Някои живееха в Арканте. Други бяха родени или израсли там и бяха привързани към него. Други пък имаха роднини, приятели, любовни връзки.
— Дано да е така — каза Исандра уморено. — Защото от известно време броят на нашите приятели не е такъв, че да можем да си позволим да изгубим един…
И наистина както в дипломатическо, така и във военно отношение Арканте беше изолиран, откакто Върховното кралство му беше обявило война. Големи или малки — повечето имелорски кралства се бяха отвърнали от него. Било за да се съюзят — от подлост или от интерес — с могъществото на Върховното кралство. Било за да заявят неутралитет предвид на обстоятелствата под претекст, че конфликтът, който противопоставяше Ориал на Арканте, беше вътрешен конфликт, който засягаше само поданиците на Върховното кралство. От петте кралства Алгера беше излязла с едно принципно протестиране, но не си мърдаше и малкия пръст, Вестфалд гледаше другаде, а Иргаард, който беше далеч на север, като че ли чакаше. Така че оставаше само Валмир, който да се противопостави на Върховното кралство на страната на Арканте.
Но дали щеше да го направи достатъчно силно?
Посланикът на Валмир беше елегантна жена, слаба, с уверен поглед. Исандра я прие в един дискретен салон, където можеха да говорят спокойно, далеч от всякакви шпиони, които гъмжаха в двореца на Арканте. Също както всички останали сили в Имелор, Върховното кралство също имаше своите шпиони, като се разбираше от само себе си, че — дори в мирно време — не може да има добра дипломация без шпиониране. Но Исандра трябваше да се съобразява и с враждебните към нея фракции вътре в Арканте, които, макар и официално да бяха приели принципа на свещения съюз, всъщност не бяха обезоръжени.