Двете жени размениха приятелски усмивки, Господарката на Арканте посочи един диван, където двете седнаха една до друга.
— Благодаря, че ме приехте, Исандра.
— Моля ви.
Наталия д’Олмера беше на около петдесет. Кестенявите ѝ коси бяха вързани на плитка, украсена с арканови перли, не ѝ липсваше нито представителност, нито чар, но — както повечето жени — тя бледнееше до необикновената красота на Исандра.
— Дойдох като приятелка — каза Наталия.
Исандра кимна и зачака.
Двете се познаваха добре. Ценяха се и се уважаваха и често бяха уреждали и обезвреждали заедно — зад кулисите — много проблеми.
— Тази вечер в полунощ — продължи валмирката — Върховното кралство ще даде топовен изстрел. Ако Арканте му отговори, войната ще започне.
— Арканте ще отговори.
— Вие знаете, че Арканте не може да победи при тази обсада.
— Може да удържи. Да се съпротивлява.
— Ще бъде напразно.
— Не мисля. Някои битки трябва да бъдат водени. И Ейрал ми е свидетел, че опитах всичко, за да избегна тази.
— Всичко? Наистина ли?
— Исканията на Върховното кралство бяха недопустими. Впрочем не само аз ги отблъснах. Градският съвет гласува и реши в този смисъл.
— Но между кралицата и вас разпрата е лична.
Исандра погледна Наталия.
— Искрено ли смятате, че Върховното кралство обяви войната лично на мен?
— Кралицата ви мрази.
— Зная.
— И вие ѝ отвръщате със същото.
— Не, не я мразя. Но тя е лоша жена. Душата ѝ е черна и пълна със злоба. Преди, когато имаше всички основания да ме ненавижда, ми се е случвало да ми стане жал за нея. Разбирах — тонът на Исандра стана по-твърд. — Но сега! Но сега, когато застрашава моя град…
Преди десет години Исандра беше любовница на Върховния крал — последната от дълъг списък, но единствената, която имаше значение. Казваха, че кралят беше обичал две жени — първата си съпруга, починала при раждане в началото на царуването му, и Исандра в старите си години. По онова време тя все още принадлежеше към Лилиите — орден на елитни куртизанки. Също като сестрите си, и тя беше красива, умна и образована; притежаваше изкуството да се харесва и да задоволява; можеше да бъде вестителка, шпионка или посредник при преговори; беше добра съветничка. Но нямаше равна на себе си и изглеждаше, че един ден тя щеше да ръководи Лилиите. Върховният крал беше луд по нея, но тя не се възползваше от това. Правеше го щастлив и го обичаше, но с една по-нежна и умиротворена любов. Кралицата беснееше от ревност и унижение. Откакто се бяха оженили, Селиан си беше затваряла очите за многобройните изневери на съпруга си, но не можеше да му прости тази, несъмнено заради искрените чувства, които го свързваха с неговата „курва“.
Всеки знаеше, че Селиан никога не беше вдъхвала подобни чувства.
Във всеки случай не и на Върховния крал.
Исандра беше разбрала, че от всички рани, изтърпени от кралицата, тази беше най-болезнената. Оттогава насетне как можеше Селиан да не я мрази? И независимо, че годините минаваха, можеше ли да забрави, да прости?
Но чак пък да предизвика война…
Исандра не можеше да повярва, че тя беше единствената причина, поради която Върховното кралство щеше да воюва с Арканте, но тази мисъл я плашеше и я терзаеше.
— Ако ставаше въпрос само за мен… — каза тя.
Наталия взе ръката ѝ и каза меко:
— Ако беше въпрос само до вас и до чувствата, които я карате да изпитва, кралицата щеше да се задоволи да изиска от вас да преглътнете гордостта си и да положите клетва за вярност пред нея на Свети Аргюс. Но тя иска налагането на нов данък, който Арканте не може да приеме — валмирката впи поглед в очите на Исандра. — Аркантците ви обичат и подкрепят. Но мислите ли, че щяха да ви подкрепят, ако кралицата искаше само да положите клетва пред нея? Ако не ставаше въпрос за този несправедлив данък? Ако свободата на Арканте не беше застрашена?
Наталия замълча за миг, после добави:
— Ако Селиан искаше само да ви отмъсти, имаше как да го стори.
Исандра извърна глава и с поглед, вперен някъде далеч, каза: