— Кралицата иска тази война от самото начало. Вол е убеден, но аз исках да мисля, че не е така.
— По този въпрос херцог Дьо Фелн несъмнено ви е дал добър съвет.
Срещите ѝ с отявления противник на кралицата се предполагаше, че са тайни, но Исандра не си и помисли да отрича.
— Знаехте ли?
Наталия бавно наведе клепачи в знак на потвърждение.
— Аргументите на херцога изглеждаха като да тежат на мястото си — призна тя. — Защо кралицата би искала обсада, която единствено може да обезсили и раздели Върховното кралство и да опразни хазната ѝ? Може ли да е заслепена до такава степен от омраза или от злоба? Може би от горделивост?
— Не. Кралицата е горделива и способна да побеснее, но не е луда. Напротив, тя е хладна и пресметлива. Тогава защо? — запита се на глас Господарката на Арканте. — Защо иска тази война?
Нощта се спусна.
Малко преди полунощ Исандра стана. Гола и разрошена, тя дръпна един чаршаф от леглото си и се уви в него, докато вървеше към прозореца на своята стая. Оттук, от главните кули на двореца на Арканте, се виждаше надалеч. Голямата мъглявина осветяваше града, който изглеждаше странно заспал и опустял. Тъкмо обратното, в лагера на войниците на Върховното кралство отвъд изкопите, по кулите и оградите горяха стотици факли и лагерни огньове — чак до първите очертания на хребета. Откъм залива, пазен от кораби и вериги, духаше прохладен вятър, носещ мирис на море. Предвещаваше лятото по нормалното за него време, но тази година откриваше и сезона на войната.
Чертите на Исандра се бяха изопнали от тревога, която обикновено успяваше да скрие. Очите ѝ блестяха със смесица от тъга и ярост. Но и от съмнение. Дали беше направила всичко възможно? Разбира се, ако беше отстъпила пред исканията на кралица Селиан, щеше да бъде избегнато най-лошото. Но самите аркантци чрез гласа на своите градски първенци се бяха противопоставили. Арканте винаги беше проявявал вярност към Върховното кралство, той беше един от скъпоценните камъни в короната му. Но беше и горд. Искаше да остане независим и беше готов да се бие за това.
Кой обаче можеше да предскаже какъв ще е изходът от тази обсада? Кой — дори сред най-решените да се съпротивляват — си даваше действителна сметка за страданията и смъртта, които трябваше да преживеят? И кой, питаше се Господарката на Арканте, щеше да е първият, който да я упрекне, че е хвърлила своя град във войната с риск да предизвика гибелта му?
Може би щеше да е съвсем заслужено…
Гол до кръста, Лукас се приближи зад Исандра и я прегърна. Нежно я целуна по врата, под лудите къдрици и прошепна:
— Смелост.
През тялото ѝ премина сладостна тръпка, младият мъж я задържа прилепнала към него и сложи брадичка на рамото ѝ, за да погледне в посоката, в която гледаше и тя.
Тя се отпусна за малко и затвори очи.
— Обичам те — каза тя.
— Аз също те обичам — отвърна Лукас. — До полуда.
На четирийсет години Исандра беше една от най-красивите жени в Имелор. Беше висока, имаше дълги черни, къдрави коси, тъмносини очи и бяла кожа, която подчертаваше розовината на съвършено очертаните ѝ устни. Годините бяха минали и бяха сложили своя отпечатък върху лицето ѝ. Но никаква бръчица не изглеждаше способна да засенчи красотата, изпълнена с увереност и уравновесеност. Възрастта ѝ се беше отплатила с благородство за малкото, което ѝ бе отнела като свежест.
Въпреки разликата във възрастта, Лукас се беше влюбил в нея от пръв поглед. Исандра дълго беше устоявала на неумелите му, трогателни опити, но не успя да го обезсърчи. Отначало ѝ беше забавно, после се развълнува и смути от наивната буйност на този скитащ рицар и накрая се влюби и отстъпи. Обичаше го със същата искрена любов, но не толкова страстна, която искаше да запази в тайна — нещо, което той беше приел със съжаление.
— Ти не трябваше ли да си в кметството с всички останали? — попита Лукас.
— Не. Вол смята, че сега вече е по-добре да не се показвам много. Мисля, че има право.
— Това също е добре. Така ще мога да имам повече за себе си.
Тя се защити:
— Ти знаеше от самото начало, че…
Той я прекъсна с целувка по тила.
— Да, знаех, че ти си Господарката на Арканте и че си посветила живота си на този град. И в нищо не те обвинявам…
Тя въздъхна.
— Прости ми.
Лукас продължаваше да я държи в прегръдките си, тя се обърна с лице към него и се отпусна, сложила буза на рамото му, погледът ѝ блуждаеше. Стресна се, когато топовният изстрел на Върховното кралство отекна, но той я задържа до себе си. Тя не се възпротиви, зачака и когато топовният изстрел на Арканте отекна и повлече след себе си всички камбани в града, които забиха тревога, Исандра остави една сълза да се стече по бузата ѝ.