Знаеше, че е последната, която ѝ беше позволено да пролее за много време напред.
Краят на пролетта на 1548 година
Валанс
Според легендата Гарлор — Драконът на Седемте морета, един ден се преобразил в първия торан, за да спаси от вълните корабокрушенците, които се хванали за хълбоците му. Отвел ги до брега и там с копитото си, докато слънцето било в своя апогей, очертал границите на града, който трябвало да построят за него. Така се родил Валанс, който оттогава насетне не преставал да почита Синия дракон и така процъфтял.
Херцогът на Сарм и Валанс стоеше на балкона на предната фасада на двореца на принцовете. Беше заобиколен от семейството си, като се изключи най-големият му син. Слънцето блестеше, по небето нямаше почти нито едно облаче. Пред двореца се бяха струпали хора, хора имаше и по прозорците на горните етажи на къщите. Но украсената със знамена улица беше странно тиха в този час, както бяха и другите големи улици във Валанс. Всички водеха на едно и също място в сърцето на града и скоро часовникът щеше да отброи пладне.
Също като всички, и херцогът наблюдаваше горната част на улицата мълчаливо. Застанала до него, жена му беше безизразна като мрамор, устните ѝ бяха пресъхнали и стиснати. Неясна тревога стискаше гърлата в топлия въздух. С воал на главата, който я предпазваше от слънцето, Алисия беше повече от тревожна. Тревожеше се за Енцио, разбира се, но не само. Чакането се проточваше, тя стисна ръката на Денерио, който се опита да я успокои с една доста неуверена усмивка…
Алисия подскочи, когато отекна първият удар на камбаната.
После се съвзе, докато цял Валанс крещеше и броеше.
— Две!… Три!… Четири!…
Дори херцогът и херцогинята се включиха в играта, загрижени да направят добро впечатление пред валансанците. Денерио ги последва.
— Осем!… Девет!…
Алисия отброи само дванадесетия удар и сдържа едно потръпване.
— Дванайсет! — закрещя тълпата весело, викове „ура“ и ръкопляскания се носеха от всички квартали на Валанс.
Избухнаха бомбички.
— Тръгнаха — каза Денерио.
Алисия кимна, неспособна да говори.
Голямото надбягване на торани се провеждаше в последния ден от празниците на Гарлор. Това беше върховият момент, най-сакралният, този, за който мъжете на Валанс се подготвяха от месеци и за който някои от тях умираха. То следваше пет трасета по улиците на Валанс, като всяко тръгваше от различно място, но всички се събираха в старата арена. Всяка година трасетата се обсъждаха разгорещено от кварталните комитети, той като градът преживяваше, променяше и задължаваше към изменения. Трябваше обаче трасетата да са еднакви. Никое не биваше да е по-късо или по-лесно от друго. Всички трябваше да вземат еднакъв кръвен данък и по този начин да дадат на всекиго възможност да докаже стойността си, като рискува живота си.
— Чувам ги — каза херцогът.
И наистина към тях се носеше глух тропот, сякаш въздухът започваше да трепери.
— Ето ги! — извика Денерио.
От прозорците, балконите, стрехите, по които бяха насядали безгрижни хлапета, се понесоха весели, насърчителни викове.
Алисия се напрегна.
Еленцио дьо Лоранс тичаше.
Бягаше наред с други двеста мъже, облечен също като тях в бяла риза и сини панталони — цветовете на Дракона на Седемте Морета. Блъсканицата още не беше започнала. Бягащите се движеха като цяло или почти, без да се бутат. Но лицата бяха напрегнати. Тревогата беше осезаема. Всеки беше съсредоточен и се ослушваше.
Форланд тичаше до Енцио. Бяха се разбрали да останат заедно колкото е възможно и тъй като и двамата бяха в добра форма, пестяха силите си и дишаха равномерно. Енцио участваше в надбягването, защото беше син на херцога, който искаше да се хареса на народа и на градските нотабили на Валанс. Не беше нужно да си валансанец, за да участваш в Голямото надбягване. Но пък трябваше да си го правил поне веднъж в живота си, за да бъдеш валансанец. Това, че най-големият син на херцога лично беше пожелал да участва, свидетелстваше за уважението и почитта, които семейство Лоранс изпитваха — колкото и това да не се харесваше на противниците им — към Валанс и неговите традиции.
Що се отнася до Форланд, ако той беше там в този ден, то това беше заради Алисия. Беше присъствал на един разговор, когато тя беше научила от устата на Енцио, че смята да участва. Беше пребледняла, защото знаеше, че надбягванията с торани на празника на Свети Гарлор всяка година вземаха многобройни жертви, повечето от които мъртви или тежко ранени.