— Но защо? — беше попитала.
— Налага се — беше отвърнал брат ѝ.
— Ами ако това е чиста лудост? Ами ако те убият? Татко ли го изисква от теб?
И тогава, понеже Енцио не отговори, а сълзите — смесица от тъга и гняв — напълниха очите на Алисия, Форланд обяви, че той също ще участва в надбягването. Алисия дълго го беше гледала, смутена и незнаеща какво да мисли. Той се беше усмихнал спокойно, а погледът му казваше: „Ще го пазя.“
Тя се беше почувствала успокоена. Признателна може би…
В далечината отекнаха гърмежи и крачките на бегачите веднага станаха по-дълги.
Бяха гърмежи от бомбички. Смесиха се със свистенето на ракетите, които зрителите изстрелваха между краката на тораните, които току-що бяха освободени в началото на петте трасета за бягане. Беше въпрос на минути тораните да настигнат бегачите на всяко трасе. Бомбичките известяваха приближаването им. Както и виковете на публиката и чаткането на дървените обувки по паважа.
Енцио почувства, че нещо сякаш го тласна в гърба и усети, че тораните наближават. Устоя на изкушението да се обърне и добре направи: пред него един мъж стъпи накриво и падна и той трябваше да го прескочи. Знаеше, че някои бегачи щяха да се мерят с тораните на улицата: опитваха се ловко да ги избягнат, да ги ударят по челото с ръка, да скочат върху тях и дори да ги яздят, хванати за рогата им. Енцио нямаше такова намерение. Смяташе да стигне до арената преди и последният торан да влезе в нея и вратата да бъде затворена след него. Тогава трябваше да откъсне от тораните сините панделки, закачени на рогата им. Игрите свършваха, когато и последната панделка бъдеше открадната или когато последният мъж напуснеше арената — изтощен, ранен или мъртъв. Енцио не се надяваше да спечели игрите. Но да се отличи в арената щеше да е подвиг, който дълго време да се помни.
Оставаше обаче да я стигне тази арена…
С помощта на страха и паниката надбягването се превърна в блъсканица. Сърцето на Енцио биеше лудо, слепоочията му горяха и на него му се струваше, че усеща дъха на тораните в гърба си. Сега двамата с Форланд бягаха, без да мислят, в една малка група, която първите торани вече бяха задминали. Избягваха ги, водени от инстинкта си и най-тежкото за тях беше да запазят здравия си разум. И да не пропуснат да видят нещо. Страхът от падане беше най-голям, защото тогава стъпкването беше сигурно. Но трябваше да се внимава и за другите бягащи, както и за тораните, чието поведение понякога беше непредвидимо.
Тораните бяха бикове, чиито глави и вратове бяха покрити до раменете с черни люспи на влечуго със синкави отблясъци. Дебелите им рога и копитата им, под чието чаткане от паветата изскачаха искри, имаха същия метален вид. Агресивни и мощни, мъжките торани нападаха с готовност и не пускаха, щом веднъж бяха хванали жертвата си. В олелията и лудостта по улиците на Валанс те бягаха най-често с наведена глава, като събаряха и отхвърляха бегачите, които се окажеха на пътя им. Понякога обаче някой торан внезапно се обръщаше или спираше, за да се нахвърли върху нещастниците. Никой не оцеляваше.
Един торан, който бягаше с всички сили, докосна Енцио и блъсна един бегач без дори да намали.
— Отпред! — изкрещя Форланд.
В долната част на улицата, по която се спускаха, се беше образувало струпване около три побеснели торана, които с чела и рамене, лепкави от яркочервена кръв, тъпчеха и вдигаха на рогата си неколцина бегачи. Така че между тораните, жертвите им и смелчаците, които се опитваха да отвлекат вниманието на животните, за да спасят хората, улицата беше напълно задръстена.
А отзад идваха други торани.
Енцио си даде сметка, че двамата с Форланд щяха да попаднат в клопката.
— Там! — каза той, като набра малко преднина.
Форланд погледна балкона, който Енцио сочеше с пръст, и разбра.
Възползвайки се от устрема си, Енцио стъпи на един каменен праг и скочи във въздуха. Сграбчи ръба на балкона и като се оттласна, успя с едно движение да се закачи за един парапет с глезена си. Увиснал хоризонтално, тогава можа да подаде ръка на Форланд, който се затича, хвана се за китката му и си вдигна краката в мига, когато тораните минаха под него.
— Добре ли сте? — попита Енцио.
— Добре съм — отвърна Форланд.