— Ще ви пусна.
Форланд кимна и гъвкаво се приземи.
Докато Енцио падаше до него, той видя тораните, настигащи бегачите, които не бяха проявили рефлекса да се спасят на високо и не можеха да отидат по-нататък заради блъсканицата. Не можа да сдържи една болезнена гримаса, когато един мъж, наръган с рога в кръста, беше хвърлен във въздуха.
Двамата с Енцио се извърнаха.
Улицата им се стори странно спокойна, пуста, като се изключат няколкото проснати тела и куцащите, които някак се изправяха.
Последните торани бяха минали, но улицата си оставаше блокирана в долната си част.
— Още имаме време да стигнем до арената — каза Енцио, чието дишане се беше успокоило.
— А откъде? — попита Форланд.
Беше клекнал до един ранен, на когото помагаше да седне.
— Ще се оправите ли? — попита той тихо.
И тъй като мъжът кимна признателно, Форланд се изправи.
— По малките улички — каза Енцио, който мислеше единствено за арената.
— Позволено ли е?
Енцио се отдалечи с малки крачки, без да отговори.
След като се поколеба, Форланд го последва, спомняйки си за мълчаливото обещание, което бе дал на Алисия. Двамата мъже си помогнаха да прескочат една от дъсчените огради, които препречваха входа на една напречна улица, после хлътнаха в лабиринт от малки тесни улички.
— Трябва да ме видят на арената — почувства се длъжен да обясни Енцио, докато тичаше. — Не е моя вината, че улицата беше непроходима.
— Разбирам — каза Форланд.
Тонът му показваше, че разбира, но не одобрява.
Кварталът, през който минаваха, беше стар и беден. Беше и пуст; всички валансанци се бяха струпали покрай трасетата на надбягването или в близост до арената — само привилегировани богаташи можеха да си позволят място на пейките. Енцио с мъка се ориентираше и няколко пъти трябваше да спре на някоя пресечка, за да помисли. Напрягаше слуха си и се доверяваше на инстинкта си. Форланд го следваше, без да казва нищо, но някакво безпокойство, отначало смътно, нарастваше у него.
— Следят ни — каза той по някое време.
Вглъбен, Енцио забави отговора си.
— А? Какво?
— Следят ни. Не се обръщайте и продължавайте да вървите напред.
— Сигурен ли сте?
Форланд се усмихна отчаяно: от колко ли засади беше оцелял?
— Да — каза той. — Въоръжен ли сте?
— Не. Правилата на надбягването го забраняват.
— В края на тази улица надясно или наляво трябва да тръгнем?
— Струва ми се наляво.
— Добре. Започваме да тичаме веднага след като завием.
— Разбрано.
С крайчеца на окото си Енцио дискретно погледна към горната част на улицата, но нищо не видя. Не знаеше какво беше разтревожило граф Дьо Форланд. Но независимо от всичко чувстваше, че трябва да му се довери. Колкото до това кой би могъл да желае да посегне на живота на големия син на херцога на Сарм и Валанс, в това нямаше нищо сложно…
Спада.
Сам, без оръжие и застрашен в чуждия град, Енцио се почувства по-уязвим от когато и да било. И като се страхуваше, че всеки момент може да чуе как изсвистява стрела, той се готвеше да се затича с всички сили, когато някакви мъже излязоха от уличката, по която двамата с Форланд мислеха да тръгнат.
Спряха.
В същото време други двама мъже дойдоха отзад. Хванати натясно, Енцио и Форланд бяха в клопка. Без да се наговарят, двамата застанах гръб в гръб. Енцио почувства как устата му пресъхва и стисна юмруци. Страхуваше се, но присъствието на Форланд му даваше сили. Помисли си, че ако има мъж, до когото — след смъртта на Лорн — би искал да бъде по време на битка, то това е той.
— Вие тръгвайте — каза на Форланд един от заговорниците от Спада, който имаше лек акцент. — Нямаме работа с вас.
— Напротив. След като подлеци се обединяват, за да убият невъоръжен човек, те имат работа с мен.
Убийците бяха петима.
Въоръжени с мечове, четирима от тях бяха облечени като участници в надбягването на Гарлор. Само този, който беше говорил, не беше в бяла риза и сини панталони. Дрехите му бяха от лен и кожа и носеше широка барета, наклонена над дясното ухо.
— Както желаете — каза той презрително. — Но не…
Форланд нападна.
В ръката му се беше появил меч и той удари — изненадващо — единия от двамата убийци, които препречваха пътя им. Форланд го намушка три пъти в корема, преди да го обезоръжи и да го хвърли на земята през рамото си.
— Енцио! — извика той, като му хвърли меча на убиеца.
Енцио хвана меча още докато летеше във въздуха и навреме се обърна срещу мъжа с баретата и двамата му другари. Издърпа и изби две меча със своя, ловко избягна третия, удари с лакът единия, с глава — другия, а с върха на острието прониза гърлото на третия. В това време Форланд се биеше с втория си противник. Меч срещу сабя — битката беше неравна. Или поне това може би си помисли убиецът, преди Форланд да го хване за китката, да му счупи лакътя и с рязко движение да му пререже гърлото с опакото на острието. Енцио също беше отстранил още един противник. Размина му се с драскотина по бедрото, но хълбокът му се оказа прекалено близо до мъжа с баретата. Онзи замахна, без обаче да довърши движението си. С вдигната ръка той политна назад и падна възнак — мечът на Форланд беше забит в окото му.