На Енцио му беше необходим само миг, за да разбере, че битката вече беше свършила, бяха спасени, а около тях на паветата лежаха пет трупа.
— Благодаря — каза той. — Ако не бяхте вие…
— Ранен сте.
— Нищо сериозно. Но вие как така…? Този меч…?
Форланд се усмихна.
— Цял късмет е, че не знаех правилата на надбягването, нали?
Раната не беше толкова лека.
Форланд я превърза с ръкава, откъснат от ризата на единия от убийците, после претърси труповете, преди да помогне на Енцио, който чакаше седнал, да се изправи. Енцио направи гримаса от болка — кракът го болеше прекалено много, за да може да отпусне цялата си тежест върху него.
— Ще ви помогна — каза Форланд.
Енцио и Форланд, който го придържаше, стигнаха в Двореца на принцовете възможно най-бързо. Не привлякоха ничие внимание, когато тръгнаха по оживените улици. Докато игрите завършваха на арената, градът беше пълен с ранени участници, които се прибираха у дома, куцайки или носени от други. Форланд непрестанно се оглеждаше за други убийци, но напразно.
— Забелязахте ли, че мъжът с баретата имаше лек акцент? — попита Енцио.
— Да, но не можах да разбера какъв точно.
— Аз разбрах.
Веднага щом пристигнаха, за Енцио се погрижиха най-доверените слуги на семейството. Въпреки това Форланд остана плътно до него, докато го отнесоха в стаята му, сложиха го да легне и повикаха спешно личния хирург на херцога на Сарм и Валанс. Форланд настоя да удвоят стражите, после остана да наблюдава как хирургът и неговите асистенти зашиха раната и сложиха чиста превръзка. Тогава влязоха херцогът и херцогинята — забързани и разтревожени. Тъкмо се връщаха от арената, Алисия и Денерио вървяха непосредствено зад тях.
— Добре съм! — побърза да каже Енцио. — Добре съм.
Херцогът се обърна към своя хирург. Той кимна успокояващо, преди дискретно да се оттегли.
Алисия седна на леглото и взе ръката на брат си.
— Ранен ли си? Кажи ми!
— Няма нищо, сестричке. Но няма да правя чудеса на бала тази вечер.
Алисия се изправи и погледна брат си не толкова с гняв, колкото измъчено.
— Видяхте ли? Не ви ли казах? Това надбягване беше…
— Не ме рани торан, Лис — прекъсна я Енцио.
Тя го погледна невярващо.
— Какво?
— Вие там ли бяхте, господине? — попита херцогинята Форланд.
Стоеше права, бледа, безизразна и тревожеща.
— Да, госпожо. Там бях.
— Еленцио, какво се случи? — попита херцогът.
Денерио беше сложил ръка върху треперещото рамо на своята сестра близначка, докато Енцио разказваше за надбягването, отклоняването и засадата. Всички Лоранс бяха около леглото. Форланд свенливо остана настрани.
— Да се отдалечим от надбягването беше идиотско — каза накрая Енцио. — Но исках да стигна навреме на арената. И най-вече не съм си и помислил, че може да бъда нападнат — обърна глава към Форланд. — Моята непредпазливост ни постави в опасност и двамата, графе. Моля да ме извините.
Форланд отговори на неговото извинение с лек, куртоазен поклон.
— Благодаря, графе — каза херцогът на Сарм и Валанс. — Ако не бяхте вие…
— Моля ви. Впрочем тези убийци заплашваха и моя живот.
— Те ви предложиха да си вървите — възрази Енцио.
— За да ме нападнат по-добре в гръб, убеден съм.
Денерио благодари на Форланд с кимване на глава и признателен поглед. Херцогинята направи пред графа дълбок реверанс, а дъщеря ѝ, която беше изненадана от този жест, веднага я последва.
— Благодаря, господине. Никога няма да можем да ви се отблагодарим напълно.
— Дами, моля ви, изправете се.
Което те направиха, като Алисия остана със сведени очи.
— Дали са били от Спада? — попита Денерио.