— Кой друг? — рече херцогът.
— Това, което не разбирам — намеси се Алисия, — е как тези мъже са могли да предвидят къде да ти направят засада. Ти самият не си знаел, че ще се отклониш от надбягването…
— Не го бяха предвидили — отвърна Енцио.
Форланд извади от ризата си един подострен рог от торан.
— Четирима от тези петима мъже — каза той — бяха с бели ризи и сини панталони. И всички имаха такива в себе си.
Херцогът разгледа рога, без да го докосва. Представи си го потънал в тялото на сина му, в плътта от неговата плът.
— Следователно са смятали да те убият по време на надбягването — каза той. — Без съмнение като се възползват от някое сблъскване. После тялото ти щеше да бъде намерено проснато на земята и наръгано от удари с рог…
— Но ти си ги изненадал, като си напуснал надбягването — продължи Денерио. — И тогава те е трябвало да импровизират.
— Което означава, че са те наблюдавали от самото начало — каза Алисия.
— Нищо ли не забелязахте? — попита херцогинята.
— Не, майко.
— Не — каза Форланд.
— Представям си как са били твърде погълнати да тичат пред разярените торани — иронично подхвърли Алисия.
Тя знаеше, че майка ѝ винаги е била склонна Енцио да участва в надбягването на Гарлор. Дори подозираше, че идеята за това е била нейна, ако не и на онази проклета Елда. Денерио сдържа усмивката си, но херцогинята не разбра. Херцогът обаче реши, че е по-добре да сменят темата:
— А водачът им? Как изглеждаше?
Енцио описа мъжа с баретата колкото можа, като подчерта:
— Имаше лек алгерски акцент.
Херцогът посрещна смутено тази новина.
— Ето кое обяснява всичко! — каза херцогинята.
— Наистина ли? — учуди се Алисия.
— Не — отсече херцогът. — Това нищо не доказва. Всеки може да прати някой алгерски наемник.
Ядосана и високомерна, херцогинята вдигна рамене. Под студения си вид тя винаги бе била по-склонна към гняв и отмъщение от съпруга си.
— Вашата предпазливост ви заслепява, приятелю — каза тя.
Алгера беше едно от петте кралства, сиреч — заедно с Върховното кралство, Вестфалд, Валмир и Иргаард — една от главните нации в Имелор. Днес западнала, тази морска сила живееше в спомена за старата си слава и в собствената си легенда. Дълго време беше държала в окупация и владяла херцогството Валанс, чиято аристокрация и традиции всъщност бяха алгерски. Оттам идваха надбягванията с торани и арената. Оттам идваше и враждебността на старата местна аристокрация към херцога на Сарм, който, също като валансанския народ, беше илериец.
— Алгера има прекрасни причини да поддържа Спада — добави херцогинята. — Било с надеждата един ден да си върне херцогството Валанс. Било най-малкото с надеждата да го види паднало в ръцете на господари, които да са по-благосклонни към алгерските интереси…
Форланд прецени, че за него беше време да се оттегли.
Поздрави и дискретно напусна стаята на Енцио. Но в коридора чу Алисия, която го викаше, докато го настигаше:
— Графе!
Той се обърна.
— Госпожо?
Тя се приближи — развълнувана и леко задъхана.
Светлината нахлуваше през високите прозорци, гледащи към градина на първия етаж. Бяха сами, като се изключат неколцината стражи, които пазеха вратата на Енцио в края на коридора и не можеха да ги чуят.
— Графе, аз… — подбираше думите си. — Благодаря, графе. Благодаря, че спасихте живота на Енцио.
— Моля ви. Всеки ансгорнски рицар щеше да постъпи като мен.
— Което с нищо не намалява заслугите ви. Нито моята признателност. Как бих могла да ви се отблагодаря, графе?
Той се замисли.
„Не искай нищо“ — каза си наум.
Но разкъсван между дълга си и зараждащите се чувства, които отказваше да признае, почувства как губи сили пред кехлибарените очи на Алисия и поиска единственото нещо, което можеше да си представи, без да нарушава твърде много честта и условностите:
— Ако… Ако искате, когато сме сами и само когато сме сами, наричайте ме с малкото ми име.
Тя се усмихна на този толкова свенлив и сдържан мъж и сякаш двамата размениха целувка.
— Съгласна съм, Брендал. А за вас ще бъда Алисия. Когато сме сами.
Тази вечер беше последния бал.
Той беше най-хубавият и най-изисканият. Беше в Двореца на принцовете, под изрисуваните тавани на големите салони, отворени към терасите и градините, където бяха опънати големи бели тенти. Всичко блестеше — златните съдове, кристалът — на светлината на стотиците запалени свещи, бижутата на дамите, шевиците на роклите и мъжките костюми. И Голямата мъглявина сякаш искреше — бяла и чиста на фона на мастиленосиньо небе.