Цялата сармска и валансанска аристокрация присъстваше на празника. Както и цялата богата едра буржоазия. И посланиците. И дамите и владетелите, дошли от съседните илерийски страни. За да отговорят на очакванията им, десетки слуги работеха усърдно. За да бъдат удовлетворени, бяха сервирани най-отбрани ястия и вина. Присъстващите пиеха, разговаряха, шегуваха се, смееха се или танцуваха. Оркестърът свиреше само увлекателни и весели, танцови и песенни мелодии.
След неуспешното покушение срещу Енцио за момент херцогът бе помислил да отложи бала. Но това беше немислимо — нещо, в което съпругата му лесно го убеди. Трябваше да се държат сякаш нищо не е станало, да покажат сила и спокойствие, да дадат най-хубавия бал и да покажат, че Лоранс бяха новите господари на Валанс. Впрочем никой нищо не знаеше за тази засада, като се изключат тези, които я бяха поръчали. Да го признаят публично означаваше да окажат прекалено голяма чест на Спада. Не, официално Енцио беше ранен от рог, докато смело участвал в надбягването с торани. Тази история беше изцяло в негова прослава и в прослава на Лоранс. Колкото до противниците, те би трябвало прекрасно да знаят какво да очакват, а Дворецът на Принцовете беше усилено охраняван.
— За какво мислиш? — попита Ейлин, като отиде при Алисия с чаша вино в ръка.
— За нищо — излъга Алисия.
Ейлин не знаеше абсолютно нищо за опита за покушение над Енцио и така трябваше да си остане. По този въпрос херцогинята беше съвършено ясна и очи в очи беше поискала от дъщеря си да запази всичко в тайна. Алисия беше обещала. Ейлин беше най-добрата ѝ приятелка, но също така беше дъщеря на херцог Дьо Фелн и умела интригантка. И ако верността и обичта ѝ към Алисия бяха искрени, беше невъзможно те да бъдат измерени. Самата тя несъмнено не можеше да го направи.
— Наистина ли? — настоя Ейлин.
— Наистина.
Изпълнена с подозрение, тя проследи погледа на Алисия и се заблуди. В съседния салон Енцио разговаряше, заобиколен от неколцина благородници и чаровни госпожици, които виждаха единствено него. Стоеше прав, подпрян на един бастун.
— Не се тревожи — каза Ейлин. — Енцио е силен. Нужен е повече от един удар с рог, за да го повали. А и защо му беше да иде да бяга пред тези торани? За да се прави на горд? На красив? Понякога мъжете са такива идиоти…
Алисия се усмихна.
— Права си! — възкликна тя.
След което открадна чашата на приятелката си, изпразни я на един дъх, остави я където ѝ падне и с блеснал поглед хвана ръката ѝ.
— Ела! — каза тя весело.
Изненадана, но очарована, Ейлин се остави да я повлече.
— Къде отиваме?
— Да танцуваме!
— Да танцуваме?
Оркестърът, който свиреше на терасата, тъкмо беше започнал кадрил. Лесно си намериха двама кавалери — други две двойки и с тях танцуваха сложен кадрил, като двойките непрестанно се разделяха и събираха в зависимост от стъпките, кръговете и фигурите.
След кадрила Алисия поиска да продължи да танцува.
Последваха бранла, волта, вестфалдски танц и накрая един бърз и весел, който Алисия танцува с Денерио и когато завърши, беше задъхана и доволна. Чашата на Ейлин не беше първата за тази вечер. Беше изпила няколко преди това и се чувстваше добре. Сякаш се беше освободила от огромна тежест.
— Ама какво ти става? — учуди се Ейлин, като последва Алисия на терасата.
Опряна на един парапет, Алисия си пое дълбоко въздух с удоволствие.
— Струва ми се — каза тя, — че отново започвам да се чувствам щастлива…
— Ти си пияна.
— Малко. Но не е това. То… Не виното ме прави щастлива. А по-скоро това, че благодарение на него си позволявам отново да бъда щастлива. Щастлива. Разбираш ли?
— Да, разбирам. И се радвам.
Ейлин беше искрена и се усмихваше.
Те се прегърнаха нежно и останаха така, докато Алисия забеляза един прислужник, който чакаше, и се отдръпна от Ейлин. Като видя, че най-накрая е забелязан, прислужникът пристъпи напред и подаде малка бележка, сложена върху поднос.
Ейлин на шега го грабна.
— Тази бележка е за мен — каза Алисия.
— Много пък знаеш — забавляваше се Ейлин.
— Само да му погледнеш физиономията — отвърна Алисия, като посочи прислужника.
Той наистина трудно сдържаше притеснението си.
— Благодаря — каза му Ейлин. — Можете да вървите.
Тъй като Алисия го беше успокоила с поглед, прислужникът си тръгна, докато Ейлин разглеждаше бележката.