— Наистина — каза тя, като я подаде на приятелката си престорено начумерена. — За тебе е.
И като продължи да играе с очи, вдигнати към небето, и показалец, сложен на красивите си устни, добави:
— Питам се от кого ли би могла да е тази бележка…
Алисия разгъна бележката и я прочете.
— Е? — нетърпеливо попита Ейлин.
— Някой ми определя среща.
— Кой? Форланд?
— Не зная.
— Какво?
— Не зная. Няма подпис.
— Още по-добре!
— Погледни и ти.
Което Ейлин направи, след като взе бележката.
— „Малката тераса на Кулата на Птиците — прочете тя. — Полунощ“. Ужасно романтично. Но наистина няма подпис.
Тогава с крайчеца на окото си Алисия видя, че Елда ги наблюдава от един прозорец.
— Елда ни гледа — каза тя. — Задръж бележката. Сложи я в ръкава си, сякаш е твоя.
— В моя ръкав… — въздъхна Ейлин и завъртя очи, като пъхна бележката в корсета си. — Ще отидеш ли?
— Мислиш ли, че е Форланд?
Ейлин вдигна рамене.
— Кой друг? Не че искам да те засегна, разбира се…
Ейлин се замисли.
Форланд се беше държал повече от дискретно през цялата вечер. Дори на Алисия ѝ се стори, че я отбягва и тя си беше казала, че той навярно е съжалил бързо за краткия миг на близост, който бяха споделили в коридора на покоите на Енцио. Но кой друг, както каза Ейлин, кой друг освен него можеше да си позволи дързостта да ѝ предложи тайна среща?
— Е? — настоя Ейлин, която най-много от всичко обичаше да наблюдава от първия ред някоя любовна интрига. — Ще отидеш ли?
Тя отиде, сърцето ѝ биеше до пръсване и се чувстваше по-жива от когато и да било.
Кулата на Птиците приютяваше пойните птици на двореца. Намираше се на спокойно място, отдалечено от бала, музиката и смеховете, които тук се смесваха в еднообразен шум под Голямата мъглявина.
Удари полунощ, когато Алисия излезе на малката тераса, където някой я чакаше…
Някой.
Но кой?
Не беше престанала да си повтаря каква лудост беше да отиде на среща с големия син на херцог Д’Ансгорн, чиято съпруга скоро щеше да бъде. И сега, едва сега си даваше сметка, че тази среща може и да е клопка. Начин да я привлекат настрана, далеч от стражите и часовите. Баща ѝ беше казал, че тя не е цел за Спада. Но именно поради това, не беше ли още по-уязвима, понеже никой не мислеше, че действително е заплашена? А херцогът не беше ли признал, че ще се чувства напълно спокоен, едва когато тя бъдеше далеч в Ансгорн?
Изведнъж я обзе страх.
Видя се изгубена, заобиколена от сенки, там, където единствена Ейлин знаеше къде се намира.
Трябваше да откаже.
Да избяга.
Но в този момент избухна първата ракета от фойерверките, която я накара да подскочи и прогони сенките от терасата.
Алисия видя силует, който вървеше към нея.
Силует на мъж.
— Брендал? — каза тя.
„Когато бъдем сами.“
— Аз съм — каза мъжът, докато над тях избухваха сини и червени звезди.
Алисия позна гласа, без да може да повярва.
Позна силуета му.
— Аз съм, Лис… Съжалявам.
Стоеше пред нея.
Беше Лорн.
Втора част
Пролетта на 1548 година
Планините на Аргор
Нищо, освен забравата в смъртта, не би могло да предпази един мъж от най-яростния сред враговете му.
Мъжът носеше тъмен воал, завързан като превръзка на очите му.
За миг застана неподвижен, с изпънато тяло, после се гмурна в езерото от височината на водопада, изчезна за една дълга минута и се показа по-нататък, встрани от разпенените води и водовъртежите. Преди това, както всяка сутрин, откакто беше възобновил тренировките си, той беше станал на зазоряване, за да бяга с равномерна крачка по стръмните пътеки, сам, погълнат от усилието си, облечен в ризница от метални халки и кожа, с меч, вързан на гърба му. Сега плуваше със силни, равномерни движения, които го изтласкваха напред, без да бърза. Пореше спокойните, чисти води на планинско езеро, в което се отразяха слънцето, скалисти хребети и заснежени върхове. Чуваше се само вятърът, шумовете от водопада, понякога далечният крясък на змей. Но сякаш душата му не живееше в това диво и величествено място. Тук мъжът можеше да бъде и първият човек на света. Или последният.
Казваше се Лорн Аскариан и вече беше умирал няколко пъти. Първия път в тъмниците и мрака на Далрот, където Тъмнината почти беше унищожила душата му. Втория път в ослепителната пещ на една жарава. Онази вечер го чакаха убийци. С лица, скрити зад кожени маски, те го бяха обездвижили с отровен меч, бяха заковали ръцете му за една пейка и го бяха оставили агонизиращ в неговата подпалена Черна кула. Имаше късмет, че можаха да му се притекат на помощ, а после да го лекуват. Но в продължение на дълги дни беше повече мъртъв, отколкото жив, и неспособен да говори. Близките му се страхуваха, че никога няма да се възстанови, страхуваха се и че няма да могат да го защитят, ако враговете му се върнеха. Така трябваше да умре още веднъж, а ковчегът му, пълен с камъни, да бъде положен в земята, докато самият той беше отнесен далеч от Ориал в най-голяма тайна. Нямаше никакъв спомен от пътуването. Когато най-сетне се изтръгна от дълъг, много дълъг кошмар, осеян с нетърпими страдания и гримасничещи маски, една зимна вечер той се събуди и научи, че е в Аргор.