Три месеца по-късно все още беше там.
И съвсем жив.
Лорн заобиколи с плуване острова в средата на езерото, после заплува към дървото, под което беше оставил нещата си. Стъпи на земята веднага, щом под краката му се появи почва, и като вървеше напред, до кръста във вода, се протегна, опъна косите си назад и развърза превръзката, която пазеше очите му от слънцето. Беше гол, от него се стичаше вода, гърдите му бяха нашарени с белези, чийто рисунък напомняше корените на дърво — корени, които тръгваха от сърцето, ставаха все по-тънки, разделяха се, минаваха по едното му рамо и покриваха левия му хълбок, като покриваха гърба му с дребни разклонения. Тези белези се дължаха на Тъмнината. Нямаше ги, когато се върна от Далрот. Беше ги открил, след като се събуди в Аргор и не му трябваше много време, за да разбере какво означаваха.
Лорн излезе от водата, като разкършваше раменете си, изпитваше болка. Облечен само в ленени панталони, които залепнаха по бедрата му, той седна кръстато на една плоска скала и зачака със затворени очи да изсъхне на слънцето. Чувстваше се добре, макар че споменът за болката измъчваше лявата му ръка.
Беше белязаната му ръка, тази, която след Далрот носеше печат от червен камък, вдълбан в плътта — печатът все така показваше старинната, проклета руна на Тъмнината, но камъкът се беше разбил от пирона, който беше минал през него. Лорн си спомняше ужасната болка, много по-страшна от болката, която усети, когато палачите заковаха дясната му ръка. Тогава му се струваше, че огнен език се издига от лявата му ръка, като топи всичките му кости, обхваща рамото му и разяжда тила му чак до темето. За малко щеше да изпадне в несвяст и единствено яростта, единствено гневът, роден от омразата, му беше позволил да издържи. Благодарение на това бе могъл да види как заколват Дарил, беше почувствал на устните си целувката на началника им и изоставен безпомощен в една обзета от пламъци кула беше имал времето да разбере, че ще загине изгорен жив…
… докато чу един познат глас да го вика, глас, който все още можеше да чуе сред стенанията и яростното пращене на пожара.
„Лорн! Лорн, тук ли си?“
Задуха студен вятър и Лорн почувства сякаш хиляди иглички се забиват в голата му, все още мокра кожа. Остана съвършено неподвижен, съсредоточен в дишането си, в необятността, която го заобикаляше и в тази сила, която трябваше да овладее, която чувстваше как се блъска в него, следвайки ритъма на сърцето му.
Накрая отвори очи.
Времето беше хубаво. Беше пролет, но често зимата се задържаше по-дълго във високите планини на Аргор. Лорн трябваше да се облече и да се раздвижи, ако не искаше студът да го победи. А и беше време да се връща.
Лорн нахлузи черните си панталони, ризата и ботушите си. Сгъна кожената си ризница в един вързоп, в който пъхна и меча си, заедно с ножницата и завърза всичко с колана си. С присвити клепачи огледа пейзажа наоколо със странното предчувствие, че преди да се върне отново тук, ще мине много време — а може би никога. Тогава различи силуета на Йерас, който стоеше на една височина, недостижима откъм езерото, и му направи широк знак, на който съгледвачът отговори. Заслепен от слънцето, което мъчеше до смърт разноцветните му очи, Лорн трябваше да сложи очилата си с опушени стъкла. После хвърли вързопа на едното си рамо и тръгна енергично.
Намери Йерас, който го чакаше на завоя на един път, седнал върху голям камък. На рамото му висеше чанта за дивеч, на кръста му беше запасан меч и той поправяше механизма на арбалета си. Беше едноок и на врата си имаше грозен белег от времето, когато го бяха помислили за мъртъв и го бяха оставили в Сивите степи в края на самоубийствена военна експедиция. По онова време служеше като съгледвач в армията на Вестфалд и беше оцелял благодарение на притъпеното острие.